"ОЧИТЕ НА СЪРЦЕТО"

Днес искам да предложа един по-различен поглед върху първата и най-голяма заповед в Библията: „ Слушай, Израилю; Иеова нашият Бог е един Господ; и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила. “Втор 6:4-5. Замисляли ли сте се какво е първото нещо, което идва в ума ни, когато чуем тези думи? Какво всъщност означават те и защо именно тази заповед е поставена на първо място, като най-важна от всички? Реших да спра вниманието си върху нея, защото дълго време и аз, както и мнозина от вас вероятно, съм мислел, че Бог има нужда да бъде обичан, че Той по някакъв начин зависи от нашата човешка любов. Убеден съм, че и у вас са минавали подобни мисли, докато сте се опитвали да разберете смисъла на тези думи. Но дали наистина е така? Може ли Бог, Който е Любов и самият извор на любовта, да има нужда от нашата несъвършена човешка любов? Точно този въпрос ме накара да потърся по-дълбоко разбиране на един от най-великите Божии атрибути – любовта. Защото н...

Много често в разговорите ми с вярващи от църквата ми се е случвало да обяснявам стихове като Лука 9:1, Лука 10:19, Марк 6:7 и Матей 10:1. Там четем как Исус даде „власт и сила над демони, над болести и над всяка сила на врага“. Вярващите с основание се питат дали тези думи се отнасят само за апостолите и за онези ученици, които Исус изпрати в конкретни мисии, или те са валидни и за нас днес, и ако да, в какъв смисъл? За да дадем точен и честен отговор, е нужно да погледнем внимателно в контекста на всеки текст и да проследим каква е разликата между апостолската власт и духовната сила, с която Църквата живее днес. Виждам   как немалко вярващи живеят с идеята, че тяхната вяра автоматично ги прави притежатели на „свръхестествена власт“, която могат да използват по свое желание за да вършат чудеса, знамения и духовни демонстрации пред другите. Така в съзнанието на мнозина се смесва истинската духовна власт, която Писанието описва, с нашата представа за съвременния християни в ролят...

Едни от най-популярните и едновременно най-опасните учения в съвременното християнство са т.нар.    учения на „Позитивна изповед“ и „Слово на вяра“,   Те имат за цел да препишат на човешките думи творческа сила, подобна на Божието слово. Много проповедници уверяват вярващите, че с устата си могат да създават бъдеще, да извикват в съществуване материални придобивки, здраве, богатство или успех, стига да „изповядват“ правилните думи и да избягват „негативни“ изповеди. Но дали наистина Библията учи такова нещо или тук сме изправени пред една от най-големите „духовни измами“ на нашето време? За да разберем дали това е така, трябва да се върнем в самото начало и започнем от основата на творението. В Библията ясно ни се разкрива, че единствено Бог притежава творческа сила. Още в първите стихове на Писанието четем: „И рече Бог: да бъде светлина. И стана светлина“ (Битие 1:3) . Тук виждаме как Божието слово създава материлана реалност, защото сам Бог е източникът на живота и...

Един от най-страшните феномени на нашето време е „Съдът на социалните мрежи“ Там няма нужда от адвокати, няма нужда от прокурори от доказателства, няма нужда от съдебна зала. Достатъчно е само едно видео, един статус, една снимка, за да бъде човек "осъден" и съсипан. Във Фейсбук и ТикТок няма презумпция за невинност. Там има само презумпция за вина, а в последствие оправданието идва рядко и обикновено много късно и незабелижимо. Това „съдилище“ е много по-бързо и по-ефективно от истинския съд. То е предимно, емоционално и доста агресивно. Влиянието му е огромно, защото за миг решава съдбата на един човек и обикаля света за по-малко от час. Репутация, име, живот, всичко може да бъде унищожено за минути, нищо че ти е отнело да ги градиш с години. Докато истинският съд отсъжда върху факти, закон и процедура, то социалните мрежи отсъждат върху лайкове, гледания и коментари. И парадоксалното е, че днес повечето от нас се страхуват повече от „присъдата“ на социалните мрежи, о...

Така ще озаглавя днешната хроника на евангелското благовестие, пардон на българския евангелски протестантски „звезден шоубизнес“. Защото вече не говорим за Христово евангелие или евангелски проповеди, а за стендъп комедии в църковни зали, където вместо да се проповядва истинското Божието слово за греха, изкуплението чрез Христос и покаяние, ни се сервират топли приказки, свежи басни и изпечени легенди от 2025 нощи. Трагедията е сериозна. Защото тези „благовестители“ не благовестват, а съчиняват приказки. Не изследват Писанието, а се поддават  на фантазиите си. Един си въобразява, че Адам бил орал земята с думи, преди да измислят кирката и лопатата. Друг поетично отваря прозореца на Давид, за да влиза Святият Дух с поредния псалм – нищо, че тогава нямало алуминиева дограма. Трети пък драматично разказва как крокодилите от Нил били възпрени да изядат Мойсей в кошницата, защото били „отровени“ от смолата, с която кошницата била запечатана. И, разбира се, цялата публика ахва, сякаш ...

Като юрист, пастор и гражданин с гражданска позиция, гледайки и четейки новините по българските медии, бих искал да взема отношение по едни от най-актуални теми в обществото през последните седмици, които не са ми никак безразлични, от гледна точка това, че и аз живея в това общество и малко или много  всичко касае и мен. Става въпрос за три трагедии, за  три различни лица на едно и също беззаконие. Един млад шофьор, който едва от две седмици има книжка в джоба си, се врязва в автобус и отне човешки живот и остави четирима да се борят за живота си. Едно дете, на осем години, загива на атракцион по време на почивка, а институции нехаят. Един осемнадесетгодишен прегазва хора в пешеходна зона и оставя майка и дете в кома, без надежда, но благодарение на родители полицаи, остава под домашен арест. Някой ще се запита защо пиша този текст. Пиша го, за да ви накарам да погледнете не само през очите на жертвата, но и през очите на извършителя, защото и неговата душа не е безразлич...

С годините разбрах нещо, което дълго време пренебрегвах , че всяко добро и всяко зло започва от мислите. Прогресът и разрухата, победите и провалите, всичко е било плод първо на мисъл. Когато не съм дисциплинирал ума и сърцето си, съм бил пленник на помисли, които ме доведоха до най-големите ми падения. И всеки път се убеждавам, че ако бях дисциплинирал ума си и сърцето си, щях да избегна много болка. Първоначално всичко започва в ума, Идващите в него мисли, могат да доведат до благословение , но могат да донесат разруха. Умът е като врата и ако я оставиш отворена, през нея може да влезе както светлината, така и мръсотията на този свят. Най-голямата битка в живота на човека не се води по бойните полета на този свят, а в невидимата територия на ума и сърцето. Там ти решаваш дали ще ходиш в светлина или ще позволиш на тъмнината за завземе всеки свободен милиметър от тази територия. Всеки грях е започнал първо като идея или нечиста мисъл, която не е била отхвърлена. Исус ни показа, ...

Мързеливият вярващ е образ, който често ще срещнете в която и църква да отидете. Той е човек, който иска благословенията без борбата, иска да отиде на небето, но без да носи кръст, иска спасението, но   без освещението. Той е убеден, че вярата не изисква много усилия, достатъчно е само да вярваш, нещо като билет за влак, който пазиш в джоба си, и чакаш някой друг да те качи на влака. Такъв тип вярващи често се задоволяват с малко –„малко слово“, „ малко знание“ и това е всичко. Чете, но не се храни. Моли се рядко и често механично, каквото му дойде, ей така да отбие номера. Служи на Бог само когато не му струва нищо и не изисква усилие. Постоянно търси и говори за любов, но не я практикува. Търси святост в другите, себе си не поглежда и почти не се бори със страстите и слабостоте си. Но какво казва писанието за този вярващ. Притчи 19:24: „Ленивият пъха ръката си в паницата и не иска да я върне до устата си.“ В духовен смисъл – знае къде е храната, протегнал е ръка към нея, но...

От дълго време в мен стои един въпрос и не намирам покой. Мъчи ме като огън в гърдите и не ми позволява да мълча. Защо, след две големи събития в историята на човечеството – Потопа и Кръста – светът все още изглежда непроменен? В първото събитие виждаме Божия съд, а във второто изляиването на Божияата милост. Но защо човечеството продължава да живее в мрак и е потънал до ушите в грях и морален упадък? Защо убийствата не спряха, защо войните не стихнаха, защо омразата, алчността и лъжата не напуснаха сърцето на човека? Ако Потопът трябваше да очисти, ако Кръстът трябваше да изкупи, защо още живеем в този ад, наречен земя? Потопът дойде като свидетелство, че Бог няма да остави беззаконието без отговор. Водата погълна нечестието, но когато тя се отдръпна, грехът отново оживя в сърцето на човека. Бог постави дъгата като завет, но дори след новото начало,  старото сърце на човека роди нови бунтове, нови кули на гордост, нови войни и нови кръвопролития.  Защото потопът очисти земя...

През всичките години на живота си като вярващ, и в личния си път, и в служението ми като пастир, отново и отново съм чувал една и съща фраза. Когато човек сгреши, когато падне, когато направи компромис, думите му звучат еднакво: „Дяволът е виновен. Той ме накара. Той ми причини това.“ И колкото повече слушах тези думи, толкова повече в мен се надигаше въпросът – вярно ли е това? Наистина ли дяволът е виновен за всичко? Да, факт е, че той има вина. Факт е, че е изкусител, лъжец и клеветник. Но факт е и друго – не цялата вина е негова. И ако продължаваме да му приписваме цялата отговорност, тогава ние се превръщаме в хора без покаяние, без признание, без желание за промяна. Според мен вината е споделена. И аз смея да твърдя, че често по-голямата част от нея не е отвън, а вътре . В собственото ни сърце, в собствените ни избори. И за да стигнем до истината, първо трябва ясно да видим: в какво наистина се изразява вината на дявола, и къде започва нашата вина. Да,  виновен е, затов...

Поводът да напиша тези редове беше една случка от ежедневието ми. Сблъсък между мен и мой клиент, който на пръв поглед изглеждаше дребен, но остави след себе си дълбока следа в мислите ми. Не ми даде покой. Караме ме отново и отново да връщам разговора в ума си, да се питам какво е останало след мен, какво впечатление съм оставил, какво послание съм предал без дори и да искам или осъзнавам. В този момент усетих как Святият Дух започна да ме притиска вътрешно с онова особено усещане, което не идва от вина, а от изобличение. Беше като светлина, която прониква през най-дълбоките пластове на душата и изкарва наяве въпроси, които отдавна   съм избягвал. Какво послание нося в ежедневието си? Как ме четат хората, не моите думи, а мен самия? Дали животът ми пази Божия авторитет или го поставя под съмнение? Смущението в мен стана толкова силно, че нямаше как да го пренебрегна. И седнах да пиша това, което сега четете. Знам, че доста от вас ще се разпознаят в него. Някои ще се замислят и щ...

В човешката култура думите „сила“ , „власт“ и „воля“ често се смесват, сякаш са едно и също. Когато говорим за „силен човек“   понякога имаме предвид физическа мощ, понякога влияние или решителност. Когато говорим за „власт“ си мислим за политическа позиция или контрол над другите, а   когато говорим за „волята“ я свеждаме до упоритост или амбиция. В библейския поглед обаче всяка от тези трите има свое уникално значение, своя роля и своите опасности, когато те се изопачат. Силата в Писанието не е просто физическа мощ, тя е и духовна устойчивост, и морална твърдост. Може да бъде дарена свише, както при Самсон, но може и да бъде развита чрез изпитания, както при Йов. Властта, от своя страна, е нещо различно от силата. Човек може да има сила, но да няма власт, и може да има власт, но да няма сила да я упражни. В Библията властта е свързана с източника, който я дава. Волята пък е вътрешният център на решенията и посоката, която избираме. Тя е онова, което насочва силата и ...

Помня всеки един момент, когато съм попадал на места и в компании за първи път, в онези моменти, в които непознати са ме гледали отгоре надолу, сякаш стойността ми се измерваше на момента в техните погледи. Помня моменти и обстоятелства, в които съм стискал зъби, за да не се пречупя пред чужди очи. Помня усещането да ме принизят така, че да ме накарат да започна да се съмнявам в себе си и всичко, което съм аз и което съм градил с години. Но аз не съм онова, което някой се е опитал да ми внуши. Не съм техният образ, който се опитват ва ми изградят, нито моят образ е според тяхната мярка, с която те ме измерват и преценяват. Всъщност всеки път, когато са се опитвали да ме стъпчат и унизят, те несъзнателно са ковали собствената ми броня. Всеки път, когато са се опитвали да ме принизят, без да знаят, са ме учили да се изправям и да стана още по-голям. А към всички, които ще се опитате да унижите, подцените или стъпчете нечие достойнство или сила, ще кажа следното: Силата не е в това да счу...

Напоследък, след многото ми срещи и разговори с вярващи, оставам с усещането, че християнството изисква много повече, отколкото мнозина днес са готови да дадат. То изисква мислене, разсъждение, четене, вникване, изпитване на духовете. Оказва се обаче, че мнозина днес разчитат и се опират единствено на „откровения от Светия Дух“, без дори да имат и най-малка представа кой е Той според Писанието. Виждам хора със самопровъзгласени титли, с „дарби“ граничещи повече с демонични сили, отколкото с Божията сила, сцени в църквите под формата на гонене на демони, които нямат нищо общо с Бог и Писанието.  В социалните мрежи слушах как хора с ограничен умствен капацитет проклинат пастори и служители с език, пламнал от ада, отричат Троицата и принизяват Христос, сякаш това е дребна доктринална разлика, а не открито хулене на Неговото Божие естество и произход. Гледам видеа, в които вкарват мъртвец в църква и „заповядват“ на Бога да го възкреси, като че ли Всемогъщият е на разположение да изпъ...