Ще го убиеш с камъни или ще го помилваш?!
Като юрист, пастор и гражданин с гражданска позиция, гледайки и четейки новините по българските медии, бих искал да взема отношение по едни от най-актуални теми в обществото през последните седмици, които не са ми никак безразлични, от гледна точка това, че и аз живея в това общество и малко или много всичко касае и мен. Става въпрос за три трагедии, за три различни лица на едно и също беззаконие.
Един млад шофьор, който едва от две седмици има книжка в джоба си, се врязва в автобус и отне човешки живот и остави четирима да се борят за живота си. Едно дете, на осем години, загива на атракцион по време на почивка, а институции нехаят. Един осемнадесетгодишен прегазва хора в пешеходна зона и оставя майка и дете в кома, без надежда, но благодарение на родители полицаи, остава под домашен арест.
Някой ще се запита защо пиша този текст. Пиша го, за да ви накарам да погледнете не само през очите на жертвата, но и през очите на извършителя, защото и неговата душа не е безразлична за Бога. Искам да ви накарам да обуете обувките и на двете страни, да излезете от собствената си зона на комфорт и да се погледнете отвътре. Как бихте постъпили, ако вие бяхте на мястото на жертвата, или ако съдбата бе поставила вас в ролята на извършителя?
Като човек, занимаващ се с право, не мога да гледам на тези събития и да остана безразличен. Виждам дупки в законите, безконтролни практики, липса на надзор. Виждам закони, които съществуват само на хартия, защото липсва държавна воля да бъдат приложени. Сега ще започнат съдебни дела, които ще се точат с години, а през това време хората ще губят вяра, че правото може да донесе правда. Знам, че ще има протоколи и присъди, но знам и че нито едно съдебно решение няма да върне детето, което никога няма да порасне, нито човека, който не се прибра у дома.
Като обикновен човек чувствам болката и от двете
страни и на жертвата, която няма вина, и
на извършителя, който е станал пленник на собствената си безразсъдност.
Това не са просто поредните статистики след тежки ПТП, а души потънали в болка и неописуема мъка. Обществото обикновено реагира с гняв, с обидни и гневни коментари в интернет, с желание за възмездие. Но истината е, че зад всяко „Доживотен затвор“ или „справедливост няма“ стои дълбоко отчаяние. Човекът търси справедливост, но се съмнява, че ще я намери, защото е уморен и не вярва в корумпираните институции. И тогава цялата тази мъка и болка се превръща в неудържима омраза.
Сега за миг да се пренесем и от другата страна и погледнем през очите на извършителите. Трудно е да се поставим на мястото на извършителя, на виновника и причинителя на болката и страданието. Но ако не го направим, няма да можем разберем същността на трагедията и лекартсвото за нея, ако въобще има такова на земята. И така, 21 годишния младеж, който е карал безразсъдно, вероятно не е мислел, че ще стане убиец, след като се качи в автомобила. Собственикът на атракциона не е очаквал, че бизнесът му може да вземе човешки живот. Момчето, което прегази хората, вероятно никога не е предвиждало, че ще остави майка и дете в кома, а си е мислил, че само ще се забавлява. Но фактът, че не са мислели, не отменя вината им. Тук тежестта става двойна – те трябва да живеят със съвестта си и вината си, а обществото трябва да ги съди. Когато се поставя на мястото на извършителите, виждам вината им, която тежи като воденичен камък на врата им, и техните избори, които вече няма как да бъдат върнати назад поправени. Да, те са виновни, никой не отрича, но в същото време са и пленници на собствената си безразсъдност. И какво, Да ги убием ли веднага? И ако го направим това ще реши ли проблема ни?!
Обществото вместо да търси отговори от отговорните лица и властимащите, то публикува видеа и пише хиляди коментари във „Фейсбук“ и „Тикток“ осъждат, обиждат, заклеймяват. Едни искат по-тежки наказания и доживотен затвор, а други изливат омраза си върху виновните и техните семейства. Трети пък вдигат рамене и казват: „Всичко е загубено, в тая държава справедливост няма.“ Но забравят, че всички заедно участваме в един и същи живот, този на гнева, на отчаянието, на безверието. Но нека непропускаме и една важна истина, че ако днес си жертва , нещата могат за миг да се обурнат и утре вече може да си престъпник, ей така без дори да очакваш или ни най-малко пък да подозираш.
И тук за мен идва най-важният и най-голям въпрос, който изгаря сърцето ми. Изгаря ме, защото нали и аз съм шофьор, защото и аз имам семейство, защото и моят син е млад и вече шофира. Ако бях на тяхно място, как щях да постъпя?! Сигурен съм, че никой от нас не би пожелал да бъде на мястото на жертвата или на извършителя, но всички разбираме, че понякога животът ни поставя в такива неизбежни ситуации не по нашата воля.
Ако пък случайно си вярващ, със сигурност следващия въпрос за теб е неизбежен. Как гледа Бог на всичко това? Как Той се отнася към такива случаи? И как Той отсъжда, като велик и справедлив Съдия, пред когото няма тайна и няма оправдание, което да скрие вината?
Убеден съм, че Божието сърце също страда, че Бог гледа със сълзи върху жертвите. За Него всяка сълза е записана (Пс. 56:8). Той не остава нито една смърт без значение, нито пък болката без да я съпреживее заедно с нас. Но същият Бог гледа и към извършителите , но не за да оправдае вината им, а за да потърси тяхното разкаяно сърце. Защото за Него и жертвата и извършителят са души, сътворени по Негов образ. Едната е несправедливо наранена, другият е дълбоко паднал в грях.
Пишейки книга за Божията справедливост и Божия съд през последните месеци. Четейки различни източници по темата, както и Божието слово, стигам до заключението, че Божията справедливост е различна от човешката. Защото човешката справедливост търси възмездие и иска наказание, а Божията освен тези неща иска и търси възстановяване.
Докато ние искаме възмездие тук и сега, Бог иска покаяние и възстановяване. Затова кръстът на Христос е центърът на тази тайна, там невинният пострада като жертва, а виновните получиха шанс за опрощение. Там се срещнаха и болката на жертвата, и вината на извършителя, и гневът на Бога, и любовта Му.
Всъщност основният въпрос, който всеки един сега ще си зададе, четейки тези моите разсъждения, е : „Има ли въобще справедливост и ако да, как точно се проява тя?“
Като човек занимаващ се право и закони, мога да кажа , че пълна справедливост на земята няма. Защото нито един съд не може да възстанови загубения завинаги детския смях. Нито една присъда, пък била тя и най-тежката, не може да изтрие вината и да не остави следи след себе си, докато си жив. Никакъв закон не в състояние да върне загубените животи, да премахне болката завинаги и върне предишното ти състояние. Но като пастор и вярващ казвам, да има справедливост и тя е в Божия съд. Божията справедливост е пълна, защото тя съчетава истина, възмездие и милост. Справедливост, която не само наказва, но и дава вечна утеха. За жертвата пълно и вечно възстановяване, а за виновния - вечен съд, ако не се покае или възстановяване ако се разкае и се върне от пътищата си.
За мен тези трагедии са призив за осъзнаване и връщане към Бог. Призив към покаяние и страх от Бога. Призив към общество, което е изгубило морала си и е свикнало да живее в беззаконие. Призив да си спомним, че животът е свещен и че Бог ще изиска сметка от всеки – и за убития, и за убиеца, и за онзи, който стои безучастен и само наблюдава отстрани.
И остават още няколко въпроса, които ще оставя на теб. Ти който четеш всичко това. Ако ти си извършителя, ако ти си престъпника, как би се чувствал, какво би направил? Ако ти си бащата или майката на убиец, какво би било поведението ти? Как би отсъдил, ако ти трябваше да съдиш детето си? Ще го убиеш с камъни или ще го помилваш?! Моля отговори, честно и искрено.