МОЖЕМ ЛИ ДА СЛУЖИМ НА БОГА И ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ДА НЕ НИ ПОЗНАВА, А НИЕ ДОРИ ДА НЕ ПОДОЗИРАМЕ, ЧЕ СМЕ ОТХВЪРЛЕНИ?!

Може!

Не само че можеш , но точно това правят хиляди днес. Служат. Проповядват. Пеят. Лидери са. Наричат себе си „помазаници“, обличат се със святост, говорят с увереност… но Бог Го няма.

Да, братко мой.
Можеш да служиш – и Бог да не е с теб.
Можеш да вършиш велики дела – и Той да не те познава.
Можеш да водиш хиляди – и пак да си духовно мъртъв.

Самсон разкъсваше лъвове, побеждаваше армии, носеше портите на града… но дойде един ден, в който се събуди и „не знаеше, че Господ се беше оттеглил от него.“ (Съдии 16:20)

Погледни този стих. Прочети го не с очите си, а със сърцето си. „А тя каза: Филистимците връх тебе, Самсоне! А той се събуди от съня си и каза: Ще изляза, както друг път, и ще се отърва. Но не знаеше, че Господ се беше оттеглил от него.“

Този стих е ужасяващ сам по себе си. Самсон мислеше, че ще продължи "както друг път". Че ще разкъса веригите. Че дарбата му ще работи. Че Бог е все още с него…
Но Бог вече беше си тръгнал. И той дори не го разбра.

Това е съдбата на онзи, който привиква към дарбите, но забравя Личността на Този, който му ги е дал. Този който го е помазал
Когато служиш без страх Господен, когато си съгрешил, но сърцето ти е гордо и непокаяно.
И тогава ще дойде денят, в който ще се събудиш, но вече Бог няма да е с теб.

Нека този стих да ни отрезви! Да ни разтърси!
По-добре е човек да е слаб, но с Бога – отколкото силен, но без Него.
По-добре е да плачеш на колене в присъствието Му – отколкото да триумфираш на лъскава платформа без Него.

„Не знаеше, че Господ се беше оттеглил…“
Боже, пази ни от такова служение.
Пази ни от такова невежество.
Пази ни от такава сила – без Твоя Дух

А Може и нещо по-ужасяващо?
Да си служител, да си призован, да си облечен с дарби… и все пак Господ да се е оттеглил, а ти дори да не разбереш.

Това е съвременната трагедия.
Служители без Божието присъствие. Църкви без Св.Дух. Проповеди без помазание. Хваление без покаяние. Служиш – но без Бог.

Форма без сила.

Павел предупреждава: „Имат вид на благочестие, но са се отрекли от силата му. От такива се отвръщай!“ (2 Тимотей 3:5). Да, братко – не от атеисти, а от „благочестиви“ хора, в които няма Бог.

Можеш да се учудиш: „Но как така? Нали, ако Му служа, Той ще бъде с мен?“
Но нека незабравяме и вземем за пример Израил. Те мислеха, че Бог ще воюва за тях, защото имаха Ковчега. Но Бог не беше с тях. Филистимците ги поразиха, и Ковчегът беше пленен. И детето, родено в онзи ден, беше наречено Ихавод – „славата се оттегли.“ (1 Царе 4:21)

Кога се оттегля славата?
Не когато спираш да служиш, а когато служиш без страхопочитание.
Когато дарбата ти стане по-важна от гласа Му.
Когато успехът те ослепи.
Когато хората започнат да търсят теб, повече от Него.
Когато, както Саул, издигнеш „паметник на себе си“ (1 Царе 15:12) – и дори не осъзнаеш, че Бог вече те е отхвърлил.

„И на сутринта Самуил стана рано, за да срещне Саула; и известиха Самуил, като казаха: Саул дойде на Кармил, и, ето, издигна си паметник, после се обърна и слезе в Галгал.“
(1 Царе 15:12)

Този стих е дълбоко изобличителен. След като непослуша Господ, след като пощади Агаг, след като запази от обреченото, Саул не отиде да се покае, а… да си вдигне паметник.

Служител, който е сбъркал, но вместо да се смири – се възвеличава.
Вместо да ридае пред Господа – възвеличава себе си пред хората.

Това е началото на края.
Когато служителят започне да издигне паметник на своето Его, и не присъствието на Бог – Божият Дух се оттегля.
И Самуил по-късно му казва:

„Понеже си отхвърлил Господнето Слово, Той те отхвърли да не си цар.“ (1 Царе 15:23)

Пазѝ ни, Господи, да не градим егоистични паметници на себе си от непослушание.
Нека никога плътта ни да увенчаем себе си с корона, която принадлежи на Светия Дух.

Саул беше цар, помазан, призован – и въпреки това, Бог каза: „Съжалявам, че поставих Саул за цар.“ (1 Царе 15:11)
А той продължи да царува още години.
Той още беше цар, Да, той беше на трона, но вече не беше в сърцето на Бога.
Можеш да служиш. Да си активен. Да си видим.
И все пак отхвърлен.

Знаеш ли кой друг продължи да служи, въпреки че Бог вече не беше с него?
Юда.
Той беше на Тайната вечеря. Дори участваше в тайнството. Получи залък от Христос. А след залъка – влезе сатана в него. (Йоан 13:27)
Юда – служител, апостол, призван… и въпреки това, отхвърлен.
Защо?
Защото никога не беше сложил Христос в центъра.
Той обичаше кесията повече от Господа.
И когато любовта към кесията те завладее – Бог си тръгва. Мълчаливо. Без много шум.  Но си тръгва.

Можеш да правиш чудеса, да пророкуваш, да изгонваш демони… и пак да не си познат в небето.
„Мнозина ще Ми рекат в онзи ден: Господи, Господи!… И тогава ще им заявя: Никога не съм ви познавал. Махнете се от Мен, вие, които вършите беззаконие.“ (Матей 7:22–23)

Забележи – не казва, че Ти не си Го познавал.
Казва, че Той не те е познавал.
Това е разликата между служба с Бог и служба без Бог.

Трагедията: да мислиш, че познаваш Бог, а Той да не познава теб

Това е духовна самозаблуда.
Да наричаш Исус „Господи“, но да не си Му се покорил.
Да говориш за волята Му, но да не си я вършил.
Да имаш Неговото име върху устните си – но не и в сърцето си.

„Тоя народ се приближава при Мене с устата си и Ме почита с устните си; но сърцето им отстои далеч от Мене.“
(Исая 29:13; цитиран и в Матей 15:8)

Бог иска ти да му принадлежиш
Не само ти да казваш „Господи“ –а иТой да може да каже „Мой си“.

---

Какво значи Бог да те „познае“?

• Да си роден от Него (Йоан 1:13)
• Да си воден от Духа Му (Римляни 8:14)
• Да живееш не в беззаконие, а в истина и покорство (1 Йоан 2:3–6)
• Да имаш общение, не само служение

Когато Исус казва: „Не ви познавам“, Той всъщност казва:

„Никога не сте Ми принадлежали. Никога не сте били Мои. Дарбите ви бяха истински, но сърцата ви – чужди.“

Когато Мойсей беше призован да води Израил, Господ му каза:
„Аз Сам ще вървя пред тебе и ще ти дам покой.“ (Изход 33:14)
А Мойсей отговори с думите, които трябва да се отпечатат в сърцето на всеки служител:
„Ако Ти не дойдеш с нас, не ни извеждай оттук!“ (Изход 33:15)

Мойсей не искаше обещаната земя без Божието присъствие.
А днес… колко пастори, колко служители, колко хвалители искат обещаното, но не искат Присъствието.
Те искат платформата, но не и олтара.
Искат слава, но не и Кръст.

И така служим… и Бог ни гледа.
Не с гняв. А с болка.
Със сълзи в очите, както погледна Петър… когато петелът пропя. (Лука 22:61)

Защото истинската служба не започва с дарба.
Тя започва със сърце, което Го обича.
Сърце, което трепери да не Го загуби.
Сърце, което казва като Давид:
„Не отхвърляй ме от присъствието Си и не отнемай от мене Святия Си Дух.“ (Псалм 51:11)

Да, братко мой…
Можеш да служиш – и Бог да не е с теб.
Но и можеш днес да коленичиш… и Той да се върне.
Да паднеш ниско – и да Го поканиш отново да бъде всичко.
Не център на служението ти…
А център на сърцето ти.

И тогава – дори да си в пустиня – ще имаш Него.
Дори да си в затвора като Павел – ще пееш.
Дори да си отхвърлен от хора – ще си приет от Небето.

Защото няма по-страшно от това да служиш… и да Го нямаш.
И няма по-голяма слава от това да си скрит в Него… и Той да е с теб.