Какво се промени след две от най-големите библейски събития в човешката история „Потопа“ и „Кръста“ ?!?

От дълго време в мен стои един въпрос и не намирам покой. Мъчи ме като огън в гърдите и не ми позволява да мълча. Защо, след две големи събития в историята на човечеството – Потопа и Кръста – светът все още изглежда непроменен? В първото събитие виждаме Божия съд, а във второто изляиването на Божияата милост. Но защо човечеството продължава да живее в мрак и е потънал до ушите в грях и морален упадък? Защо убийствата не спряха, защо войните не стихнаха, защо омразата, алчността и лъжата не напуснаха сърцето на човека? Ако Потопът трябваше да очисти, ако Кръстът трябваше да изкупи, защо още живеем в този ад, наречен земя?

Потопът дойде като свидетелство, че Бог няма да остави беззаконието без отговор. Водата погълна нечестието, но когато тя се отдръпна, грехът отново оживя в сърцето на човека. Бог постави дъгата като завет, но дори след новото начало,  старото сърце на човека роди нови бунтове, нови кули на гордост, нови войни и нови кръвопролития. 

Защото потопът очисти земята, но не можа да очисти сърцето. След потопа Бог каза“ : „Сърцето на човека е зло от младостта му“ (Битие 8:21). След това събитие Ной и семейството му излязоха от ковчега, издигнаха жертвеник, дъгата блесна като знак на милост, но след това човешката гордост  не се махна, а роди Вавилонската кула. Светът започна отначало, но със същото покварено сърце.

Историята между Потопа и Кръста е история на опити и провали. История на проба-грешка. Бог избра Авраам, даде закон чрез Мойсей, изпрати пророци, които викаха денем и нощем. Но какво се получи? Получи се това, че Законът посочи пътя, но беше безсилен да промени поквареното сърце на човека. Дойдоха Пророците, които изобличаваха, но народът ги убиваше. Колкото повече се увеличаваше светлината, толкова по-дълбоко се виждаше покварата вътре в човека. Сякаш всичко на земята крещеше: "съдът не е достатъчен", "заповедите не са достатъчни", "предупрежденията не са достатъчни". Нужно е нещо по-дълбоко , нужно е ново сърце.

И тогава дойде Кръстът. На Голгота Христос не просто понесе наказание, Той разкъса завесата, за да може човекът да влезе в присъствието на Бога с ново сърце. Там съдът и милостта се срещнаха. Там вече не беше вода, която да очисти земята, а кръв, която да измие сърцето. Там съдът и милостта се срещнаха в едно. Христос пое греха на света и отвори вратата за нов живот. Кръвта на Христос направи онова, което нито водите на Потопа, нито буквите на Закона, нито гласовете на пророците успяха Той отвори възможност за ново естество, за сърце от плът, вместо сърце от камък. Но отново стои въпросът: защо и след Кръста този свят остава непроменен? Защо вярващите все още страдат, защо болестите не спират, защо несправедливостта не стихва?

Отговорът е един - непроменящото се сърце. Библията казва: „Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно“ (Еремия 17:9). Там е коренът на злото. И докато то не се промени, няма надежда за истинска промяна. Затова Бог обеща чрез Езекиил: „Ще ви дам ново сърце и нов дух ще вложа вътре във вас; ще отнема каменното сърце и ще ви дам меко сърце“ (Езек. 36:26). Бог иска да промени не външността, а вътрешността ни. Защото без променено сърце няма истински живот.

И колко ясно  виждаме това днес. Законодателят постоянно опитва да поправи обществото чрез външни промени, като всеки ден променят законите. Увеличават се наказанията за шофиране, въвеждат се нови правила, глобите стават огромни, но пак виждаме катастрофи, пак пияни шофьори, пак безразсъдство. Защо? Защото дори най-тежките наказания не могат да променят сърцето. Законът може да уплаши, да внесе страх, но не може да излекува поквареното сърце на човека. Точно както и Божият закон – свят и праведен – показа пътя, но не нямаше сила да промени това потънало в нечестие сърце

Същото е и с корупцията. Колко тежки присъди се предвиждат, колко комисии се създават, колко нови закони се приемат – и пак виждаме подкупи, сделки под масата, продажни души. Защо? Защото алчността не се лекува с членове от закона, а с ново сърце.

Или семействата. Държави измислят програми за брак, за деца, за стабилност. Но разводите не спират, изневерите не намаляват, разбити домове се множат. Защо? Защото никакъв закон не може да спре сърце, което е твърдо, гордо и егоистично.

Или църквите. Колко вярващи седят по пейките, пеят песни, изповядват Христос с уста, но носят същото старо сърце. Вътрешно в тях живее същата завист, същата горчивина, същата омраза. Те се опитват да се дисциплинират, да изглеждат по-добри, но отвътре остават същите. Защото без ново сърце вярата е само форма, но не и живот.

И затова светът е в агония. Хората искат нов свят без да станат нови хора. Искат рай без покаяние. Искат мир без смирение. Искат благословение без промяна. Но с Бог не се преговаря. Той иска ново сърце. И докато не Му го дадем, ще живеем в този ад, наречен паднала земя.

Това е трагедията и величието на така наречената свободната воля. Само нея Бог не я премахна, защото без нея няма да има любов. С нея можеш да избереш злото, но е и най-голямата стойност, защото също чрез можеш да избереш и любовта. И затова сега живеем в между „вече“ и „още не“. Вече имаме нов живот в Христос, но още носим старата природа. Вече имаме Духа, но още плачем, още боледуваме, още страдаме. 

Няма „вяра без страдание“. Да вярваш не означава да избягаш от страданието, а да преминеш през него с надежда, защото знаеш че Бог е в него. Исус сам каза: „В света скръб ще имате, но дерзайте: Аз победих света“ (Йоан 16:33). Няма да се спасим с религия, няма да се спасим с външна дисциплина. Само ново сърце ще ни даде живот.

Но съм сигурен, че иде ден, когато тази борба ще свърши. Тогава свободната воля ще остане, но грехът вече няма да бъде възможен. Тогава няма да избираме между добро и зло, а между безкрайните начини да изразяваме любовта си към Бога. Тогава Невястата Христова ще бъде съвършено съединена със своя Жених, и този съюз няма да има край. Там няма да има смърт, нито писък, нито болка, нито сълза (Откр. 21:4). Там любовта ще расте безкрайно, защото Бог е безкраен.

А докато този ден не дойде, ще стоим между Потопа и Кръста, между съда и милостта, между старото и новото. Потопът ще ни напомня, че съдът е неизбежен, а Кръстът ще ни казва, че милостта е все още възможна. И ако животът ни всеки ден ни поставя пред избор, ние имаме избор дали ще останем с каменно сърце, или ще позволим на Христос да ни даде ново. И докато този ден не дойде, сърцето остава бойното поле.