Повърхностни религиозни консуматори или генерали с ордени и медали от страдания!
Слово, което не води до трансформация – до истинска, реална, вътрешна промяна – не е слово от Бога! Послание, което не прониква в най-дълбоките пластове на сърцето ви, за да изобличи скритите ви грехове, да разтърси душата ви и да ви доведе до покаяние, възстановяване и изцеление – това не е Евангелието, което Исус Христос проповядваше!
Днес Църквата, според
моите наблюдения, се изправя пред едно трагично разделение. Имаме два вида
проповедници:
– Едните галят ухото,
милват егото и хранят душите със захаросани слова – безопасни, политически
коректни, и лишени от сила.
– Другите, макар и по-малко на брой, все още дръзват да говорят Истината –
неразредена, неудобна, но спасителна. Те не правят компромис с Бога и не
изкривяват Неговото Слово, за да се харесат на хората.
Днес за голямо
съжаление истинската Църква Христова, се е превърнала в
„Повърхностни
религиозни консуматори“
За да разберем
по-добре този термин, е важно да го анализираме детайлно:
1. Консуматорски
подход към вярата
- Повърхностният консуматор възприема религията като
един вид „духовен супермаркет“, в който избира само онези елементи,
които му харесват или му носят моментна полза (изцеление, благополучие,
позитивни емоции).
- Той избягва всичко, което му е неудобно – като
покаянието, саможертвата, посвещението, дисциплината, страданието, или
радикалната промяна на характера.
Някой посещава църква
само когато има лична криза или се нуждае
от чудо, а щом получи желаното, се отдръпва до следващата криза. Той не желае
истински взаимоотношения с Бога, а само удобствата, които вярата временно му
осигурява.
Тези хора не искат да
изследват задълбочено Божието слово или да се борят с реални проблеми на
характера си. Те предпочитат „духовни фаст-фуд проповеди“, повърхностни
емоционални преживявания, а не сериозно и ангажиращо обучение във вярата.
Пример: Посетители на църква, които харесват само проповеди с
мотивиращи и позитивни послания, но когато проповедта стане твърде
изобличителна, те се отдръпват, защото не искат да се конфронтират със
собствените си слабости.
„Религиозният консуматор“
е ориентиран към собствения си
комфорт, а не към изпълнение на Божията воля. Той не би платил цената на
ученичеството, която Христос ясно посочва (Матей 16:24: „Ако иска някой да
дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вземе кръста си и Ме последва.“)
Вярата му не е
свързана с истинска саможертва, дисциплина или покорство на Бога.
Пример: Някой казва, че вярва, но избягва да прощава, да служи,
да се грижи за другите или да понася дори минимални неудобства заради своята
вяра.
Консуматорската
религиозност третира Бога като средство за постигане на лични цели, а не като
личност, която заслужава пълна отдаденост, поклонение и любов.
За тези хора центърът
на света не е Христос, а собственото им „Аз“.
Пример: Човек, който дава дарения в църква само за да получи
материална благословия от Бога, а не защото обича Бог и Неговото царство. Повърхностните
религиозни консуматори отказват да приемат, че Бог може да използва страданията
и трудностите, за да оформи характера им и да ги доведе до духовна зрялост.
Те се чувстват
разочаровани от Бог или губят вяра, ако не получат лесен и безболезнен живот,
обещан от „просперитетното богословие“.
Пример: Човек, който след кратко време на трудности или изпитания,
губи интерес към църквата и Бога, защото не е получил бързо очакваната
материална или житейска стабилност.
Обобщение
„Повърхностни
религиозни консуматори“ са хора, които не преживяват автентичното християнство
като вътрешна трансформация, саможертва и ученичество, а вместо това са
ориентирани към удовлетворяване на собствените си краткосрочни, лични, и често
егоистични нужди и желания.
Истинското
християнство, обаче, призовава към дълбоко лично посвещение, покаяние и
автентична любов към Бога и ближния, без гаранция за лесен живот или бърз
просперитет.
Затова автентичната
духовност винаги включва поемане на отговорност, готовност за промяна,
саможертва, и разбиране на благодатта не като повърхностно удобство, а като
дълбоко преживяване на милостта и присъствието на Бога, дори и в най-тежките
моменти от живота.
Но нека ви разкажа за
един, за когото мнозина
проповедници обичат да говорят —но малцина разбират. Човек, чийто живот е като
пламък, чиито думи са тежки като ковачница, а чиято вяра — по-истинска от нашия
дъх. Неговото име е Павел. Същият онзи Павел, за когото апостол Петър каза:
„…в които [писанията
му] има някои трудни за разбиране неща,
които неучените и неутвърдените изопачават…“
(2 Петрово 3:16)
Има думи в посланията
му, които разбиват ума, за да изградят сърцето наново. Такива са думите на
апостол Павел: „Когато съм немощен, тогава съм силен.“
— 2 Коринтяни 12:10. За света — безумие. За вярващия — откровение.
Павел не просто ги пише. Той ги носи по тялото си като белези — не от падения,
а от победи, извоювани в най-дълбоката тъмнина.
Този мъж, някога
фарисей, ученик на Гамалиил, с биография, достойна за възхищение — сега стои в
прахта и казва:
„Всичко това е измет, само Христос да придобия.“ (Филипяни 3:8)
Представи си някой,
който съзнателно захвърля всяка човешка титла, всяка сигурност, всяка похвала —
не защото му ги отнемат, а защото е видял нещо по-превъзходно. Видял е Лицето.
Христос. И всичко друго е загубило тежест.
Павел не просто
познава Христос. Той го носи. В белезите. В затворите. В самотата. В побоите. В
онези нощи, когато сълзите са молитва, а тишината — Божий глас.
„Достатъчна ти е
Моята благодат.“ (2 Коринтяни 12:9)
Светът търси сила в
контрол, богатство и влияние. Павел я намира в съкрушението. В немощта. Там,
където човешките опори се срутват, Божията ръка започва да държи. Той разбира
онова, което мнозина днес са забравили:
Страданието не е
проклятие, както мнозина приемат. То е орден. Медал, че принадлежиш на Христос.
„Аз нося на тялото си
белезите на Господ Исус.“ (Галатяни 6:17)
Истинската вяра
оставя следи. Не от злато, а от болка. Не от аплодисменти, а от тишината, в
която си останал верен. Не от сцени, а от скрити битки. Павел не ги крие. Не ги
украсява. Той ги издига като знаме.
И днес Христос още
търси такива. Не религиозни консуматори, а верни с бляскави медали от страдания.
Воини накичени с ордени от белези.
Белези от любов,
която е избрала да не се отрече.
Белези от истина, защитена със сълзи.
Белези от път, който струваше всичко – но водеше към Него.
Когато застанеш пред
Христос, няма да Му покажеш, скъпата си кола, голямата си къща, модерния си
фасон или впечатляваща си биография
Ще Му покажеш белезите. (Ако ги имаш)
Когато светът те отхвърли заради Христос – това е „Орден“.
Когато не ти ръкопляскат, а те разпъват – това е „Орден за храброст“
Когато вървиш с Него през огън – и оставаш верен – това „Медал за вярност“❞
И когато един ден застанем пред Него, няма да покажем титли, дипломи,
сгради или просперитет
Ще покажем белезите от страданията ( т.е събраните ордени и медали).
И ще кажем: „Те са от Теб, Господи. Те са за Теб.“
И Той ще се усмихне, ще покаже Своите — и ще каже:
„Добре дошъл у дома
верни мой войнико. Белезите ни изключително
много си съвпадат.“