Каква власт и сила даде Христос на апостолите, на учениците и на нас днес?!
Много често в разговорите ми с вярващи от църквата ми се е случвало да обяснявам стихове като Лука 9:1, Лука 10:19, Марк 6:7 и Матей 10:1. Там четем как Исус даде „власт и сила над демони, над болести и над всяка сила на врага“. Вярващите с основание се питат дали тези думи се отнасят само за апостолите и за онези ученици, които Исус изпрати в конкретни мисии, или те са валидни и за нас днес, и ако да, в какъв смисъл? За да дадем точен и честен отговор, е нужно да погледнем внимателно в контекста на всеки текст и да проследим каква е разликата между апостолската власт и духовната сила, с която Църквата живее днес.
Виждам как немалко вярващи живеят с идеята, че тяхната вяра автоматично ги прави притежатели на „свръхестествена власт“, която могат да използват по свое желание за да вършат чудеса, знамения и духовни демонстрации пред другите. Така в съзнанието на мнозина се смесва истинската духовна власт, която Писанието описва, с нашата представа за съвременния християни в ролята му на „вълшебник“.
В Лука 9:1 и Марк 6:7 виждаме как Исус повиква дванадесетте апостоли и им дава власт над нечистите духове и над болестите. Това не е всеобщо обещание за всички вярващи, а конкретна мисия, дадена в определен исторически момент на Христовите избрани ученици. Апостолите са избрани като свидетели на Христовото служение и като бъдещи основи на Църквата. Тяхната власт е пряко свързана с това, че трябва да засвидетелстват идването на Божието царство с думи и дела, а знаменията са печат върху тяхното послание.
В Лука 10 четем, че Исус назначи още седемдесет ученици и ги изпрати по двойки в градовете, където самият Той щеше да отиде. Това е единственото място в Евангелията, където тези ученици се споменават, и техните имена не са записани. Това ни показва, че не е важно кои са били лично, а по-скоро каква е била тяхната мисия. Числото 70 носи и символично значение, защото в Стария завет имаме 70 народи, описани в Битие 10, както и 70 старейшини, които помагаха на Мойсей. Така този епизод посочва, че Евангелието вече излиза извън тесния кръг на Израил и започва да придобива всеобщо измерение.
Когато тези ученици се върнаха, те с радост казаха: „И бесовете ни се покоряват в Твоето име“. Но Исус веднага ги насочи към по-важното: „Не се радвайте, че духовете ви се покоряват, а се радвайте, че имената ви са написани на небесата“. Това означава, че чудесата не са същността на вярата, а само следствие на евангелското свидетелство, защото истинската радост и сигурност идват от принадлежността ни към Божието царство, а не от чудеса и знамения.
Да се молим или действаме „в
името на Исус“ означава да стоим в Неговия авторитет, да бъдем Негови
представители и да търсим Неговата воля.
Първо и най-важно, което трябва да разберем тук е, че властта на вярващия е преди всичко духовна и морална[1], а не магическа. Тя се изразява в това, че в Христос вярващия получава свобода от властта на греха и силата на тъмнината. Павел казва: „Той ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син“ (Колосяни 1:13). Това е първата и най-съществена власт, която имаме- да не бъдем вече роби на греха, а свободни в Христос със сърца очистени и променени.
Второ, вярващият има властта да свидетелства за Исус. Исус казва в Деяния 1:8: „Ще приемете сила, когато дойде върху вас Святият Дух, и ще бъдете свидетели за Мене“. Тази сила не е дадена, за да правим църковни театри, чудеса и знамения, а за да свидетелстваме с думи и дела, че Исус Христос е жив и днес.
Трето, вярващият има власт в
молитвата. Но отново, тя не е безконтролна, а е поставена в рамката на
Божията воля. Когато се молим „в името на Исус“, това е покорство към Неговата
воля. Истинската власт на молитвата е в съгласието между нас и Божията воля, а
не в натиска върху Бога да изпълнява нашите прищевки. В такъв
случай, какво означава стиха: „и каквото и да поискате в Мое име,
ще ви бъде“ (Йоан 14:13)?
Много често този стих се цитира като обещание, че Бог ще изпълни всяка наша молба, стига да кажем накрая „в името на Исус“. Но ако внимателно погледнем контекста, ще видим, че Исус изрича тези думи в нощта преди кръста, когато подготвя учениците Си за идването на Святия Дух и за мисията на Църквата.
Но в библейския език „името“ не е някакво „магическо заклинание“, а означава личността и авторитета на този, който го носи. Следователно да се молим „в името на Исус“ означава да се молим в съгласие с Неговаото намерение, Неговата мисия и Неговата воля. Целта е една: „за да се прослави Отец в Сина“. Истинската власт на молитвата не е в думите, които произнасяме, а в това, че принадлежим на Христос и че сме Негови свидетели на земята. И когато искаме по Неговата воля, можем да бъдем сигурни, че молитвите ни са чути и че Отец ще се прослави в Сина чрез отговора си.
Четвърто, вярващият има власт да устои на дявола. Яков пише: „Покорете се на Бога, противете се на дявола и той ще побегне от вас“ (Яков 4:7). Това не означава, че вярващият може да върши произволни чудеса и каквото му хрумне, а че, като живее в покорство към Бога, той вече не е лесна плячка на злото.
Днес обаче в някои християнски среди се подменя истинската власт на вярата с външни театрални представления. Хората демонстрират „власт“ чрез крясъци, падане на пода, гонене и говорене с демони, фалшиви изцеления и всевъзможни шоу ефекти. Често зад това стои не Христовата слава, а човешка амбиция и желание за да бъде известен и популярен. Това създава впечатление, че всеки вярващ трябва да бъде едва ли не „духовен вълшебник“, способен да „повелява“ и да „заповядва“ на Бога.
Сигурно вече се питате защо това
е така?! Причината е проста: съвременното „просперитетно“ и крайно „харизматично“
учение често внушава, че християнинът е центърът на вселената, че Бог му е
слуга, и че ако изрече правилните думи, всичко ще се случи. Така молитвата се
превръща в механично-технически инструмент, а името на Исус във формула на успеха.
Вместо вяратата ни изразява покорство, те я превръщат в инструмент за контрол
над Божията воля.
Сега вече съм сигурен, че в главите са се породили и следващите важни въпроси, а именно има ли чудеса днес и как се случват, кой може да ги извършва и как да ги разпознаем?!
Ако кажем категорично „не, никакви чудеса не могат да дойдат, чрез вярващите“, ще ограничим Бога, Който е същият вчера, днес и завинаги. Но ако пък кажем „да, всеки вярващ може да върши чудеса по всяко време, щом пожелае“, ще превърнем християнството в магическо-религиозен ритуал и ще изкривим смисъла на Евангелието. Истината обаче е по-дълбока и по-балансирана и затова трябва да внимаваме.
В цялата Библия Бог се открива като Този, Който действа със сила, която надхвърля човешките възможности. Старият и Новият завет са изпълнени с примери за Божи намеси. Исус Христос извършва чудеса като знаци на идващото царство, апостолите също бяха свидетели и участници в такива дела. Деянията на апостолите ясно показват, че и след възкресението Божията сила продължава да се проявява. Няма текст в Писанието, който да казва, че Бог вече е престанал да върши чудеса.
Разликата обаче е в това, че чудесата не са привилегия, с която всеки вярващ разполага по свое желание и по всяко време, а суверенен акт на Бога, извършен чрез Святия Дух, когато и както Той прецени. Павел пише в 1 Коринтяни 12 за „дарби на изцеление“ и „дейности на чудеса“, но изрично подчертава: „всичко това го върши един и същи Дух, като разпределя на всеки поотделно както иска“ (ст. 11). Тоест не ние решаваме, а Бог решава кога и чрез кого ще се прояви дадено чудо.
Това трябва да ни накара да разберем, че чудесата никога не са за демонстрация или за лична слава, а за свидетелство за Божието царство, за потвърждение на благовестието и за изграждане на вярата на хората. В Новия завет няма нито един случай, в който чудо да е било извършено просто, за да задоволи любопитство или амбиция. Затова Исус често казваше: „Не казвайте никому“. Целта е славата на Бога, а не човешката популярност.
Да, вярващите и днес могат да преживяват чудеса и знамения. Бог може да изцелява, да освобождава, да отваря врати и да действа по начини, които надхвърлят човешките възможности. Но това не е способност, която всеки може да упражнява по свое желание, когато и както си поиска. Това е дар, действие на Святия Дух, дадено за конкретна цел и винаги подчинено на Божията воля.
Истината обаче е, че истинската власт на християнина е властта да бъде като Христос , т. е смирен, верен, чист, свидетелстващ със своя живот. Властта на вярващия не е в това да получи власт да командва небесните сили, а да живее така, че небесното да се проявява чрез него на земята. Истинската власт и сила на християнина не е в това да може да предизвиква чудеса, а в това да живее в покорство и вярност. А когато чудото се случи, славата е единствено за Бога.
[1] Моралната власт е силата на свидетелството. Когато вярващият живее в чистота и честност, думите му имат тежест, защото зад тях стои живот.