Дяволът ли е виновен за всичко?

През всичките години на живота си като вярващ, и в личния си път, и в служението ми като пастир, отново и отново съм чувал една и съща фраза. Когато човек сгреши, когато падне, когато направи компромис, думите му звучат еднакво: „Дяволът е виновен. Той ме накара. Той ми причини това.“

И колкото повече слушах тези думи, толкова повече в мен се надигаше въпросът – вярно ли е това? Наистина ли дяволът е виновен за всичко? Да, факт е, че той има вина. Факт е, че е изкусител, лъжец и клеветник. Но факт е и друго – не цялата вина е негова. И ако продължаваме да му приписваме цялата отговорност, тогава ние се превръщаме в хора без покаяние, без признание, без желание за промяна.

Според мен вината е споделена. И аз смея да твърдя, че често по-голямата част от нея не е отвън, а вътре . В собственото ни сърце, в собствените ни избори. И за да стигнем до истината, първо трябва ясно да видим: в какво наистина се изразява вината на дявола, и къде започва нашата вина.

Да,  виновен е, затова че внесе лъжата в света, че от самото начало изкриви Божието слово и го превърна в съблазън. 

Виновен е, че подмамва, че представя греха като свобода, че обещава знание, а дава робство. В Едем той каза на Ева: „Никак няма да умрете… ще бъдете като Бога “. И оттогава до днес стратегията му е една и съща: да поставя под въпрос Божията истина и да представя забраненото като по-привлекателно от позволеното

      Виновен е, че е „лъжец и баща на лъжата“ (Йоан 8:44), че обикаля като хищник и търси кого да погълне (1 Пет. 5:8). Виновен е, че светът е пълен с измама и заблуда, че умовете на хората се заслепяват за истината (2 Кор. 4:4).

Но дотук свършва неговата вина. Защото той може да те съблазни, но не може да те принуди. Може да те примами, но не може да вземе решението вместо теб. Защото  изборът е винаги лично Твой. Защото ти имаш свободна воля да избираш.

И именно оттук започва трудната истина. Защото е по- лесно е да кажеш: „Дяволът ме накара“. По-удобно е да се оправдаеш, че падението ти е било в резултат на външна сила, отколкото на вътрешна ти слабост. Но Писанието е кристално ясно: „Всеки се изкушава, като се завлича и подлъгва от собствената си страст“ (Яков 1:14). И затова нека не крием, а да си признаем, че сърцето ни е онова, което иска и желае. Че сърцето ни е онзи, което се прехласва и желае забраненото.

От това следва, че Дяволът е само катализаторът, но не и източникът на избора. Това го виждам в живота на хората всеки ден, и като пастор съм го чувал стотици пъти. Всяко оправдание има една и съща мелодия: „Аз не съм виновен, друг е виновен“. „Аз не бях, друг беше“, Все някой друг , като започнете от съседът, политикът, времето, но най-често е дяволът. И докато обвиняваме него, никога не поглеждаме навътре. Никога не казваме: „Аз съсгреших, „Аз бях виновен“,  Но именно там, от това признание, започва и изцелението на душата.

Не е случайно, че още при първото падение Адам и Ева реагираха по същия начин. Бог пита Адам: „Яде ли от дървото?“ И той не каза „Да, Господи, съгреших“. Каза: „Жената, която Ти ми даде, тя ми даде, и аз ядох“ (Бит. 3:12). В едно изречение обвини и жена си, дявола и самия Бог дори. Когато Ева трябваше да отговори, тя също не каза „виновна съм“, а каза: „Змията ме прелъсти, и аз ядох“ (Бит. 3:13). И така вината потегли  надолу по веригата, докато в края ѝ не остава никой, който да каже: „Аз съм виновен“.

Но Бог не прие оправданията. Наказанието дойде върху всички, защото пред Него няма тежест нито обвинението, нито прехвърлянето, а само признанието.

Този модел е останал в човека до днес. Нашата народопсихология е пропита от него, винаги друг е виновен за неуспеха ни и грешките ни. Когато паднем, търсим оправдание навън и търсим кого да посочим за виновен, вместо да погледнем вътре в нас. В духовния живот това е още по-опасно, защото спираме да се покайваме. А покаянието не започва с думите: „дяволът ме изкуши“, а с думите: „Господи, съгреших“. Давид не каза: „Врагът ме накара“. Той каза: „На Тебе, на Тебе единствено съгреших“ (Пс. 51:4). Затова и беше наречен човек по Божието сърце . Не защото не съгрешаваше, а защото признаваше собствената си вина.

И тук трябва да стане ясно на всички следното: дяволът е виновен, че предлага. Но аз съм виновен, че приемам. Той е виновен, че отваря капана. Но аз съм виновен, че влизам в него. Той е виновен, че лъже. Но аз съм виновен, ако предпочета да му повярвам, вместо да стоя в истината. Прехвърлянето на вината върху него е древна схема, която ни държи в плен. Истинската свобода започва тогава, когато човек каже: „Аз съм виновен“. Само там идва прошката. Само там идва изцелението.

Затова отговорът на въпроса „Дяволът ли е виновен за всичко?“ Отговорът ми е: “Ами НЕ!  Той може да е виновен за изкушението и за лъжата, но не е виновен за моя избор. Най-големият враг не е външният, а вътрешният  т.е  моето сърце, което жадува оправдания, вместо разкаяние. И докато човек живее с мисълта, че винаги някой друг е виновен, никога няма да намери изход. Но когато застане пред Бога и каже „Аз съм виновен“, тогава ще дойде и истинската свобода, която никоя сила на ада не може да отнеме.

Истинската победа над дявола не е в това да го обвиняваме за всичко, а да разрушим лъжата, че той е господар на нашите решения. Господарят е Христос, а решението е мое. И там, където има покаяние и истина, дяволът няма власт.