"ОЧИТЕ НА СЪРЦЕТО"

Когато чуем думата „помазание“ в наши дни, ни звучи почти като тайнствена сила, която е дадена от Бог на определени хора. В Евангелско-харизматичните среди се говори за нея като за универсален божий дар, т.е. щом си помазан, значи си избран, способен, неоспорим. Но колкото повече наблюдавам света на духовното служение, толкова повече осъзнавам, че това е едно от най-неразбрани понятия. Защото днес мнозина говорят за помазание така, сякаш то замества характера, зрелостта, дисциплината , ученето и т.н. Да бъдеш помазан означава да бъдеш отделен , посветен, изпратен от Бога с определена цел. Помазанието е източник на сила, вдъхновение и духовен авторитет. Никой не може да служи без Божието помазание, защото то е Неговата суверена и неоспорима воля върху човека. Когато Самуил изля елея върху Давид, „Духът Господен почиваше върху него от онзи ден нататък“ (1 Царе 16:13).   Без това помазание на Духа всичко е само едно човешко усилие. Но колкото и да е свято, самото помазание не отм...

Пиша по тази тема не за да оправдавам едни или други, а за да върна разговора там, където трябва да бъде – в Библията. Защото в крайна сметка не традицията, не културата и не мнението на хората трябва да определят кое е позволено и кое не, а Божият принцип за святост, мярка и вътрешна истина. Това което забелязвам по темата е много спорове, много мнения, и изключително малко разбиране. Едни викат „грях е“, други „Бог не е против веселието“ , трети оправдават всичко с изречението „Не съди за да не бъдеш съден, Бог вижда на всеки сърцето“ . Да, Бог гледа сърцето, но именно там е и най-големият проблем, защото оттам произлиза всичко. С години наблюдения стигам до извода, че границите между светското и духовното са станали все по-неясни. И че в много църкви има напрежение и дълбоки противоречения, които често се превръщат в разделение. Още в Стария Завет народът празнуваше пред Бога с музика, ядене и веселие. Празниците бяха установени от самия Господ – Пасха, Шатри, Петдесетница. Бог...

В последно време все по-често ми се налага да чувам нещо, което в началото искрено ме забавляваше, но после се превърна в моя истинска болка. Често в разговори ми казват: „Ти си прекалено учен, прекалено мислещ, прекалено интелектуален пастор.“ А някои дори  стигат до крайност, като ми казват, че това е „пречка за духовността“ ми, че знанието е „охладило“ вярата ми, че съм се отдалечил от „простичката“   вяра, и че „простичките хора“ били по-угодни на Бога, защото не се опитвали с ума си да Го следват, а само с вяра. Честно казано, неведнъж съм се питал дали не са прави. Може би прекаленото мислене наистина усложнява живота. Може би понякога би било по-лесно просто да не задаваш въпроси, да не се ровиш в текстове, да не четеш гръцки и еврейски, да не се бориш с преводи и с мисли, а просто да оставиш всичко и единствено само „на Духа“. Само че опитът ме е научил на друго, че там, където вярата спира да мисли, започват заблудите. Все по-често напоследък при срещите ми с х...

Не знам дали ти, който четеш тези редове си имал това усещане, но аз ежедневно осъзнавам, че в мен съжителстват двама – Господарят и робът. Единият командва, а другият се гърчи в безсилие. Господарят в мен казва „аз имам власт да направя много“ , а другият шепне „не мога повече“. И да, и двамата съм аз. Осъзнах, че въпреки моята вяра в Бога, в мен се срещат и господарят и робът, силата и безсилието, смелостта и страхът. Всяко утро ставам с мисълта, че трябва да търся баланса между двете, но до вечерта единият винаги неизменно надделява.   Да бъдеш господар на себе си звучи гордо и мнозина го намират за добро, но и не можеш да отречеш или да не забелязваш тежкото робство в което се намираш – това на греха. Защото да владееш себе си не означава да си безгрешен и непоклатим, а да воюваш непрекъснато с невидимото в теб. Да,Господар съм, когато се изправя срещу страховете си, когато не позволявам на гнева ми да надделее, когато реша да простя, въпреки че не ми се иска. Но аз съм и ро...

През годините, в стремежа си да говоря и проповядвам истината, както от амвона, така и в някой социални мрежи и платформи, се сблъсках челно с нещо, което трудно се побира в рамките на здравия разум. Мислех, че ако  обясня ясно посланието на Христос, ако го живея и споделям искрено, то ще докосне сърцата на хората. Мислех си, че хората търсят задълбочен смисъл в Библията и Евангелието за Христос, но се оказа , че в битката за внимание и известност истината е най-скучната опция. Социалните мрежи възнаграждават сензацията, а църквата все повече харесва религиозния театър.   Като евангелски пастор често се чувствах като човек, който раздава чиста вода на банкет с неограничено количество алкохол, т. е никой не иска да пие от смирението, прошката и благодатта, защото искат да се опиянят от заблудата. С времето се затвърдиха и убежденията ми, че ако Исус се върнеше днес и започнеше да проповядва същото, което е казал преди две хиляди години, вероятно щяха да го отпишат като...

Напоследък все по-често наблюдавам как християни в реалния живот и в социалните мрежи реагират по предвидим начин на провокации, нападки и несправедливости. В ТикТок, Фейсбук и други платформи избухват „духовни войни“, в които вярващите, чувствайки се онеправдани, се впускат да се защитават или да доказват своята правота. Но колко често си задаваме въпроса: Кой всъщност е нашият враг? И към кого наистина е насочена битката? Устроени сме често да отговаряме на злобата със злоба, на иронията с ирония, на обидата с контраобида. Мислим си, че така воюваме за истината, а всъщност реагираме така, както врагът очаква. Влизаме в спорове, губим хладнокръвие, оставяме се да бъдем въвлечени в чужди капани. После идва вината – „защо пак се поддадох“ на изкушението, „защо пак оставих“ да ме победи егото ми, вместо да се държа като Христов последовател? Така без да усетим вече сме се оказали в капана на видимия противник. Истината е, че когато не познаваме врага си, се превръщаме в лесна пля...

Напоследък често слушам молитви на християни, както от моята църква, така и от други евангелски църкви и все по-често ми прави впечатление, че тези молитви звучат като поредица от заучени фрази и декларации, отколкото като искрено обръщение към Бога, изпълнено с разбиране и лично отношение. В желанието си да звучим „духовно“ и уверено, сякаш сме изгубили простотата и сърдечността, които трябва да са в основата на всяка молитва. Не искам да звуча като съдник, но не мога да не забележа как в молитвения език   на много вярващи Християни в последните години са се натрупали   изключително много символи и клишета, като: „прилагам кръвта на Исус“, „разрушавам всяка крепост“, „освобождавам помазание“, „пророкувам победа“ и т.н. Разбира се, всяко едно от тези твърдения има някакъв библейски корен, но често го употребяваме толкова механично, че дори и да звучат „супер духовно“, тези твърдения губят всякаква стойност, особено когато не ги разбираме. Забелязвам, че много вярващи в...