Между вярата, духовността, знанието и интелекта

В последно време все по-често ми се налага да чувам нещо, което в началото искрено ме забавляваше, но после се превърна в моя истинска болка. Често в разговори ми казват: „Ти си прекалено учен, прекалено мислещ, прекалено интелектуален пастор.“ А някои дори  стигат до крайност, като ми казват, че това е „пречка за духовността“ ми, че знанието е „охладило“ вярата ми, че съм се отдалечил от „простичката“  вяра, и че „простичките хора“ били по-угодни на Бога, защото не се опитвали с ума си да Го следват, а само с вяра.

Честно казано, неведнъж съм се питал дали не са прави. Може би прекаленото мислене наистина усложнява живота. Може би понякога би било по-лесно просто да не задаваш въпроси, да не се ровиш в текстове, да не четеш гръцки и еврейски, да не се бориш с преводи и с мисли, а просто да оставиш всичко и единствено само „на Духа“.

Само че опитът ме е научил на друго, че там, където вярата спира да мисли, започват заблудите.

Все по-често напоследък при срещите ми с хора в социалните мрежи, чувам да казват, че Святият Дух ги учи директно и че на тях човешко знание не им е нужно. Повечето от тях, колкото и искрени да са, когато ги запитам как се случва всичко, дори не могат да ми обяснят как разпознават гласа на този Дух. И не само, че не могат да разпознават Духа, но и трудно различат кога говори Бог и кога говори плътта им или собствените им емоции. Ако пък ги попитате какъв е критерия, по който разпознават Духа , отговорът е винаги един и същ: „Ами така го усещам.“

И така стигам до извода, че днешния вярващ разпознава Божия Дух единствено и само по усещанията си и вътрешната си емоция. Но усещанията са променливи, а Божието слово – не.  В годините, в които служа се убедих, че вярата без мислене е като кораб без кормило. И колкото по-неграмотен и невеж е един вярващ, толкова по-лесно може да бъде заблуден от човек, който твърди, че „има откровение“.

За мен духовността не е отказ от мислене, а обновяване на ума. Святият Дух не дойде, за да ми изключи ума, а за да го просвети. Когато чета Писанието, аз не искам само да усещам, искам да и разбирам. Когато проповядвам, не искам хората само да плачат, искам и да мислят.

Невежеството никога не е било плод на Духа. Бог не се прославя в нашето невежество и незнание, Той се прославя в нашето разбиране и познаване на Словото Му.

Колкото повече се опитвам да обясня, че невежеството е проблем на съвременния християнин, толкова повече осъзнавам, че за някои християни мисленето ми представлява заплаха. Може би защото поставям под съмнение способностите им, а може би защото ги карам да носят отговорност за вярата си. Но вярата, която не може да понесе въпроси, не е силна, а слаба.

Аз вярвам, че за вярващия не би трябвало задаването на въпроси и знанието да е заплаха. Заплаха е незнанието, защото то именно води до заблуди и проблеми.

Често чувам, че Бог избрал простите, а не учените и знаещите. Но ако прочетем внимателно, Павел в тези стихове не говори за интелекта като враг на Бога, а за гордостта, която то може то да породи това, че прекаленото знание може да доведе до гордост, а именно тя е опасна. Бог избира смирените, а не горделивите. Давид беше овчар, но той не остана такъв. Той израсна чрез познанието на Божиите пътища. Даниил и тримата му приятели бяха учени, владееха езиците и мъдростта на Вавилон, и именно това им позволи да бъдат свидетели на истинския Бог в чужда култура. Апостол Павел беше дълбоко образован и точно чрез това образование успя да обясни Евангелието на света.

Никога не съм вярвал, че спасението зависи от знанието. Спасението е изцяло по благодат, то е дар, който никой ум не може да заслужи. Но съм убеден, че освещението – онзи процес, в който човек се преобразява по Божия образ – не може да се случва в невежество. Който не познава Божието слово, не може да познава Божията воля. Който не мисли, не може да различава. И когато човек не различава, той нарича всяко чувство „глас на Духа“, а всяка емоция – „откровение“.

С времето видях как някои вярващи с чисто сърце, но без знание и разбиране, се подлъгаха да следват фалшивите учения. Защото не можеш да изпитваш духовете, ако не знаеш какво е написано за тях. Не можеш да разпознаеш лъжа, ако не си се научил да мислиш. Святият Дух е Учител, но Той говори на човек, който слуша и разбира. Святият Дух не дойде да замести ума, Той дойде да го просветлява. Вярвам, че Бог не иска от нас да изключим ума си, когато го търсим и се молим. Вярвам, че Той иска да Го възлюбим „с целия си ум“.

Вярата, умът и духовността обединени в едно са силата на вярващия. Знанието никога не било враг на истински духовния човек

Вярата без знание е беззащитна, знанието без вяра не ползва, а духовността без двете е без никакви корени. Истинската духовна зрялост е в тяхното съчетание. Защото вярата дава посока, умът ни дава яснота, и всичко това води до по-истинско и дълбоко познаване на Бог.

Истината, която осъзнах, е, че нито интелектът, нито духовността, нито вярата са врагове един на друг. Те не се изключват, а се допълват. Бог не ни е създал като същества, които вярват с едната половина от себе си и мислят с другата. Той ни е създал цели. Умът, сърцето и духът са едно. Ако човек изключи ума си в името на духовността, той не става по-близо до Бога, а по-лесен за заблуда. Ако се опре единствено на разума си, без вяра, ще стигне до безкрайно знание, което не дава смисъл. И ако духовността му не се храни нито от мисъл, нито от истина, тя ще се превърне в емоция, която днес гори, а утре угасва.

Никой не трябва да се срамува да задава въпроси и да мисли. Не защото трябва се счита за по-мъдър от останалите, а защото вярвам, че Бог заслужава да бъде разбран, не само усещан. Ако Той се е разкрил чрез Слово, значи е очаквал да четем. Ако е дал Дух, значи е очаквал да различаваме. И ако е дал разум, значи иска да го използваме, не да го крием зад фразата „Нека Духът ме води“.

И може би именно затова вярата, духовността и интелектът не са три различни пътя, а три лица на една и съща любов. Вярата обича Бога със сърцето. Духовността – с духа. Интелектът – с ума. И когато трите се съберат, тогава човекът наистина прилича на Онзи, по Чийто образ е създаден.