Достатъчно ли е за един лидер (пастор) да е помазан?

Когато чуем думата „помазание“ в наши дни, ни звучи почти като тайнствена сила, която е дадена от Бог на определени хора. В Евангелско-харизматичните среди се говори за нея като за универсален божий дар, т.е. щом си помазан, значи си избран, способен, неоспорим. Но колкото повече наблюдавам света на духовното служение, толкова повече осъзнавам, че това е едно от най-неразбрани понятия. Защото днес мнозина говорят за помазание така, сякаш то замества характера, зрелостта, дисциплината , ученето и т.н.

Да бъдеш помазан означава да бъдеш отделен, посветен, изпратен от Бога с определена цел. Помазанието е източник на сила, вдъхновение и духовен авторитет. Никой не може да служи без Божието помазание, защото то е Неговата суверена и неоспорима воля върху човека. Когато Самуил изля елея върху Давид, „Духът Господен почиваше върху него от онзи ден нататък“ (1 Царе 16:13).  Без това помазание на Духа всичко е само едно човешко усилие. Но колкото и да е свято, самото помазание не отменя човешката отговорност. То е само началото, но не и гаранцията, че ще устоиш и ще извървиш пътя докрай.

Библията е пълна с истории на помазани хора, които се провалиха и изгубиха съдбата си. Саул беше помазан, Давид беше помазан, Соломон също. Но само един от тях разбра, че Помазанието без покорство не се задържа дълго, защото Божието присъствие не обитава в непокорно сърце. Дарбата може да остане, но силата изчезва. Човек може да продължи да говори, да служи, дори да впечатлява, но вече не носи живот, защото изворът е прекъснат.

Саул беше избран от Бога, изпълнен с Духа, но малко след това забрави защо Бог въобще го беше избрал и помазал. И когато Самуил му каза: „Послушанието е по-добро от жертвата“ (1 Царе 15:22), тези думи станаха като присъда над цар, който имаше помазание, но имаше непокорно и непослушно сърце. Помазанието му даде власт, но сърцето му остана непокорно. И когато Бог се отдръпна, Саул продължи да действа, сякаш нищо не се е случило – така, както често правим и ние днес, когато силата си е отишла, но искаме да останем, защото не искаме да признаем, че Божието присъствие се е оттеглило от нас.

Истинското помазание никога не отменя човешката отговорност и нуждата от посветен  характер. Помазанието е като огън, който не само осветява пътя на избрания, но и трябва да изгори всичко нечисто в него. Мнозина търсят и искат помазанието заради емоцията, но сякаш не могат да осъзнаят, че когато дойде Божието помазание, ти не можеш да продължиш да си плътски. То трябва да те води към смирение, послушание и чисто сърце. Не случайно Давид се молеше: „Не отнемай от мене Святия Си Дух“ (Псалом 51:11), защото разбираше, че Духът не е даден веднъж завинаги.

Когато човек търси силата на Божието помазание, без да иска да се научи на Божия характер, той превръща духовното в инструмент на собственото си его. Тогава служението му може да изглежда впечатляващо, но става опасно, защото Бог вече не е центърът, а човекът. И всяка сила, откъсната от характера на Бога, в крайна сметка разрушава този, който я носи.

Днес често виждаме лидери, които се хвалят с помазанието си така, сякаш то е титла или ранг. Те го носят като знак за превъзходство, а не като призив за служение. Иронията е, че колкото по-силно някой говори за своето помазание, толкова по-малко го виждаш в живота му. Помазанието не се доказва с думи, а с плодове. Исус каза: „По плодовете им ще ги познаете“ (Матей 7:16). Помазанието е Божието  присъствие в живота ни. Истинският помазан човек не се нуждае от признание, защото животът му сам свидетелства за Бога. Не думите му привличат, а примерът му. Той не се налага над останлите, а живее така, че Бог да бъде видян в него.

Проблемът е, че днес мнозина искат помазание без освещение и посвещение. Искат Божията сила, но не му се носи кръста. Искат да имат влияние, но не показват покорство. Забравят, че преди Бог да помаже Давид, го намери в полето. Там, сред овцете. Бог го научи първо на търпение, на вярност и на смирение. Едва след това го издигна за цар. Помазанието дойде неочаквано, но изграждането на характера му отне години. Точно затова, когато по-късно Давид имаше възможност да убие Саул, той каза: „Да не дава Господ да вдигна ръка върху помазаника Господен“ (1 Царе 24:6). Това е силата на истинския лидер, не в човешката сила на ръцете му, а дълбоко в смиреното му сърце.

Има нещо дълбоко тъжно и същевременно иронично в начина, по който днес говорим за духовно лидерство. Говорим за „дарби“, „сила“, „авторитет“, „помазание“, но рядко говорим за кротост, за честност, за отговорност. Забравяме, че най-силният белег на истинския лидер не е в силата на неговото помазание, а в способността му да служи без да търси слава. Христос беше най-помазаният от всички, „защото Бог Го помаза със Святия Дух и със сила“ (Деяния 10:38), но никога не говореше за това. Той миеше нозе, изцеляваше, уединяваше се от тълпите, за да се моли. Това е лицето на истинското помазание. Не е във властта, а в любовта.

Затова въпросът не е дали един лидер е помазан, а дали помазанието е останало чисто в него. Помазанието идва от Бога, но неговото опазване е човешка отговорност. И когато човек загуби смирението си, той не губи непременно дарбата си, но губи Божието присъствие. Тогава остава само външната форма – думите, силата, но без живот в тях. Павел го изрази страшно ясно: „Ще имат вид на благочестие, но ще са се отрекли от силата му“ (2 Тимотей 3:5).

Истинското помазание е миро, което се излива върху главата, но ако човекът не е приел характера на Христос, това миро ще се смеси с гордост, с амбиция, с желание за контрол. И тогава вместо божествено благоухание ще се разнася миризма на его и плът. Ето защо Бог често допуска лидери да минават през кризи, през унижения, през страдания. Не за да ги накаже, а за да пречисти помазанието в тях. Както златото се пречиства в огън (1 Петър 1:7), така и човекът се пречиства чрез изпитания, за да остане само това, което е от Бога.

Помазанието е началото на пътя. То е като искра, която Бог запалва, за да разпали огъня на служението. Но ако човекът не се грижи за този огън с дисциплина, с молитва, със слово и със смирение, той ще изгасне. И тогава ще остане само споменът за това, че някога е горял.

Истинският лидер не се познава по това колко е помазан, а по това колко може да остане верен, когато никой не го гледа и аплодира. Истинският лидер не се разпознава по получените аплодисменти и похвали, а по това колко колене  успял да преклони пред кръста на Спасителя. Исус каза: „Който иска да бъде пръв между вас, нека бъде слуга на всички“ (Марк 10:44).

Помазанието е Божии дар, но изграждането на божествен характер е наша отговорност. И колкото повече човек разбира това, толкова повече осъзнава, че най-висшата форма на помазание не е в силата да водиш хора, а смирението да ги обичаш. Павел напомни на Тимотей: „Пази доброто нещо, което ти е поверено, чрез Святия Дух, Който живее в нас“ (2 Тимотей 1:14).

Така че, не, не е достатъчно един лидер да е помазан. Нужно е да е и променен, и смирен, и подготвен. Помазанието е израз на Божия избор, но Бог го дава само на сърце, което е научено да се покорява. Той не поверява силата Си на човек, който още не е позволил Неговият Дух да го промени. Защото помазанието не е титла с която се украсяваме, а доверие, което Бог дава на избрания. Целта на помазанието да  оформи сърцето ни, да го пречисти, да го омекоти и да го подготви за Мисията за която Бог ни е избрал.

И колкото повече остарявам в мислите си, толкова повече ми се струва, че най-помазаните хора, които съм срещал, никога не говореха за помазание. Те говореха за Бог, за кръста, за любовта, за прошката. Те живееха онова, което проповядваха. И може би точно затова ги помня, защото тяхното помазание не бяха празни думи, а самият им живот.