„Кинцуги“ – Златото в пукнатините на счупените съдове!

Скролвайки в интернет попаднах на едно кратко клипче, в което ставаше дума за японското изкуство „кинцуги“, в което се показваше техниката за възстановяване на счупени парчета от различни съдове. Обикновено, когато видим счупен съд, сме готови да го изхвърлим или заменим с друг и да се отървем от него, защото според нас този съд вече не става за употреба. В това изкуство обаче счупеният съд не се изхвърля. В него частите на счупения съд се събират, съединяват се внимателно, а самите пукнатини и счупвания се подчертават не с какъв да е материал, а със злато.

Да си призная, не бях гледал подобен клип преди и никога не бях чувал за това изкуство. Гледайки това клипче обаче и това японско изкуство, останах вцепенен и дълбоко разчувстван. В него видях себе си, сякаш Бог ми показа самия мен. Това видео ме накара да се замисля за начина, по който Бог се отнася към счупеното и съкрушеното, към онова, което по принцип човек смята за непоправимо.

При „кинцуги“ счупеният съд придобива нов образ, ново начало, а пукнатините, покрити със злато, му придават една изключителна красота. Парчетата му се събират внимателно, връщат се на местата им и се съединяват. Така самият съд след възстановяването продължава да носи своята история, историята на своето счупване, само че тази история вече придобива друг смисъл.

Според разбирането на сегашния свят съвършен е онзи човек, който никога не се е провалял, онзи, който никога не е правил тежки грешки, или никога не е бил предаван. Дори повечето хора и в църквата мислят така, сякаш духовно стойностен е само човекът без грешки, провали и чудесно подредена житейска история.

Бог обаче гледа на счупеното и съкрушеното по различен начин. Той не ме обича затова, защото никога не съм съгрешил или защото никога не съм се провалял. Обича ме въпреки моите грешки, недостатъци и пукнатини. Той не вижда провал в моите пукнатини, в тях Той не вижда края на моята история.

Затова изпрати Сина Си като най-съвършения майстор да събере разпилените части на живота ми и да промени моята история.

Златото, покрило пукнатините на счупения съд, е онова, което аз наричам Божията съвършена благодат, която възстановява счупеното, но белезите от раните, болките и съкрушението остават, за да ни напомнят, че сърце съкрушено и разкаяно Господ никога няма да презре или да изостави. Пукнатините, покрити с Неговата златна благодат, са нашето истинско свидетелство за Неговата безкрайна любов и безценна възстановителна сила.

Белезите, покрити със „златна“ благодат, само показват местата, където съм бил счупен и къде Бог ме е намерил и възстановил. Белегът говори за миналото ми, но златната нишка на благодатта променя значението му.

Докато наблюдавах майстора на „кинцуги“ как възстановява счупените части, научих и още нещо, което ме порази. Всъщност златното покритие, което се вижда върху съда, не е онова, което съединява и държи счупените парчета заедно. Видях как майсторът поставя специален лак, който извършва самото съединяване. Да, безспорно златният прах прави линията на възстановяването видима, но здравината не идва от него, а от свързващото вещество, което е скрито под повърхността.

Казах си: О, Боже, колко прилича това на Твоята работа в счупения и съкрушения човек.

В златната линия, понеже тя е външна и видима, ние виждаме свидетелството на човека, неговата промяна и възстановеното му достойнство. Само че преди нея Бог е работил дълго в онези места, които никой не е виждал. Докосвал е паметта ни, съвестта ни, вината, страха, гнева и срама ни. Изобличавал е онова, което трябва да бъде изповядано. Лекувал е онова, което не може да бъде излекувано с човешки думи. Държал е счупените части в ръцете Си заедно, докато отвън още нищо не е изглеждало завършено.

Често хората виждат във възстановения човек само онова, което блести в живота му, но не познават скрития процес под него. Не знаят нищо за безсънните нощи и водените битки в молитва. Не знаят колко пъти е искал да се откаже. Не знаят също колко болезнено е било да признае истината пред себе си. Не знаят колко време е било необходимо, за да започне отново да вярва, да обича и да живее без страх от следващото счупване. Но Бог знае, защото Той е най-добрият майстор на „кинцуги“.

Той познава изключително добре мястото на всяко парче. Работата Му изисква време, точност и търпение. Ние често искаме възстановяването да приключи бързо. Искам да изглеждам цял и белегът да изчезне, преди да съм разбрал какво Бог върши чрез него. Само че Бог не бърза, защото за Него е важна истинската здравина.

Сега разбирам и защо съкрушеното сърце има такова особено място пред Бога. „Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш“ (Псалм 51:17).

Осъзнах също, че съдът не може сам да се събере и възстанови. Колкото и силно да желаем, счупените парчета не могат да намерят останалите, сами да се съединят и отново да са едно цяло. Така и аз не мога сам да възстановя себе си. Мога да съжалявам, да обещавам, да положа усилия, да променя част от поведението си, но не мога сам да премахна вината си и да бъда нов човек с ново сърце.

Затова Христос е Божият отговор на моята невъзможност да спася себе си и сам да се възстановя. Кръстът е мястото, където Бог ме възстановява с нишките на Своята златна благодат. След възкресението Христос показа на Тома раните от гвоздеите и прободеното Си ребро, което означава, че дори възкресението Му не е изтрило белезите Му. Затова прославеното тяло на Христос продължава все още да ги носи. Тези белези говорят за победата над смъртта, говорят за любовта, която е минала през нея и я е победила. Те са свидетелство, че смъртта вече няма сила, която да ме отдалечи от Христос.

Осъзнах и нещо много лично, отговор, който дълго чаках от Бог. Може би Божията цел в моето съкрушение не е да ме върне към онова състояние, в което съм бил преди счупването. Защото Бог не се интересува от миналото ми. Той обаче иска да промени бъдещата ми история. Да, някои неща никога няма да бъдат както преди. Много думи няма да бъдат върнати. Някои отношения не могат да продължат в предишната си форма. Много загуби ще останат част от историята ми. Божията любов и благодат не заличават белезите и счупванията, все едно нищо не се е случило, но те ми дават възможност случилото се да престане да управлява живота ми.

Това за мен е златото в пукнатината. Да нося белези, които ми напомнят колко дълбоко е стигнала Божията ръка в живота ми. Разбрах и, че поправеният съд чрез изкуството „кинцуги“ не се превръща в златен, той си остава от пръст. Златото само минава през местата, където е бил счупен. Така че ако по мен има злато, то е следа от „златната“ благодат на Бог, която не ме е изоставила.

Аз мога да падна, да се счупя на десетки парчета и дори нямам представа как от тези части отново би могло да се получи цял живот. Но Божията любов и благодат никога не падат. Те остават. Те ще ме съберат, ще ме очистят, ще ме подредят, ще ме укрепят. Пукнатините ще останат видими, но вече ще говорят друго. По тях ще има „златни нишки“, свидетелстващи за огромната Божия благодат, милост и любов към мен.

И когато Божията светлина падне върху съда, той ще свидетелства за най-добрия Майстор, който го е докосвал и възстановил.