Да придобиеш Божието благоволение!

Напоследък в моето търсене на Бога и Неговите дълбочини, възникна въпрос, който със сигурност знам, че всеки един от вас си е задавал тайно в сърцето си или ума си. Въпрос, който ме накара да търся все по-дълбоко отговори в писанието и в молитва. Въпросът не е никак лесен, а отговорът още по-труден. Може ли човек да придобие Божието благоволение и ако да как, какво трябва да направя?

Наблюдавам хората около себе си, вярващи и невярващи, вглеждам се в техните животи дотолкова, доколкото ми е позволено, и често си задавам въпроса: имат ли тези хора Божието благоволение, всички ли го носят? Едни живеят в изобилие и материална сигурност, а други се борят за оцеляване ден след ден. Дали богатите са под Божието благоволение, а бедните – извън него, или нещата стоят по друг начин? Тези мисли дълго ме измъчваха, докато не реших да потърся отговор в молитва, в Писанията и чрез откровение от Бога. За Божията любов вече знам, че е безусловна и вечна, тя не зависи от човешки усилия или заслуги, за това съм писал достатъчно. Но благоволението е различно. Търсейки какво пише в речника за тази дума, установих че тя означава „одобрение“, т.е да имам Божието одобрение във всяка една стъпка или решение в моя живот.

Преди да започна да споеделям мислите и изводите си с вас, бих искал да направя едно силно разграничение между две понятия: „Божията любов“ и „Божието благоволение“. А то е, че Бог обича безусловно, но не във всичко  благоволи. Любовта е Неговата непроменима същност, а благоволението е Неговото одобрение на делата и действията ми, Неговото удовлетворение от моя характер и начина ми на живот.

Ако се спрем на думата „придобивам“ благоволението на Бога, веднага се изправяме пред риск от погрешно разбиране, а оттам и грешно тълкуване на самата тема. Тази дума ни подвежда да мислим, че става дума за сделка, при която човек дава нещо, за да получи нещо в замяна. Затова е по-точно да кажем, че благоволението не се придобива, а се „привлича“. Бог не е корумпиран и не може да бъде подкупен. Той не се впечатлява от външния ни вид и от външните ни дела, защото гледа направо в сърцето ни.

Пътят към Божието благоволение винаги минава през смирение и вяра, които от своя страна довеждат до послушание. Псалмистът казва, че това , което привлича Бог е жертва, която е Му е угодна  е дух съкрушен, а сърце смирено и съкрушено Той няма да презре. Пророк Исая допълва, че Божият поглед се спира върху този, който е нисш в собствените си очи, със съкрушен дух и който трепери пред словото Му.

Вярата, за която говори Писанието, не е гола убеденост, а доверие, което се печели, и това може да се види в Авраам, който излезе от бащиния си дом, без да знае накъде отива, доверявайки се единствено на Божието обещание и когото апостол Яков дава за пример за вяра, която действа. (Яков 2:21–22).

За да благоволи Бог в човека, Той трябва да го прави, когато в нас нещо Го е впечатлило. Но какво на практика би „впечатлило“ Бога, ако се замислим?  В писанията виждаме, че Исус се впечатли два пъти. Единият път „се впечатли“ от вярата на стотника, за който само думата Му беше достатъчна власт, да бъде изцерен слугата му. А на друго място Евангелието свидетелства, че Той се „учуди“ или „впечатли“ в обратен смисъл т.е на неверието на хората в родния Си град. „И чудеше се на тяхното неверие“ (Марк 6:6). Тази двустранна реакция „на  учудване и впечатление“ идва веднъж от пълното доверие на един езичник и второ от упоритото неверие на Своите си. От едната страна го впечатлява вярата, която приема Божието слово като върховна власт, а от другата го впечатли неверието, което отхвърля и най-очевидното свидетелство и откровение за Бога в лицето на Месия.

В стария завет виждаме че, Бог беше привлечен от послушанието на Ной, който строи ковчега далеч от всяка човешка логика на времето си, и при Даниил, който предпочита лъвовете пред компромиса с подчинението пред Царя. Трето, Бог бива привлечен от чистота на мотивите ни, както и от скрито ни благочестие. Исус изрично ни приканва да се молим в скришната ни стая, да даваме без много да тръбим, да постим без да ни виждат всички , и ни обещава, че Отец, който вижда в скришното, ще ни въздаде наяве. Четвърто, милост и справедливост. Бог чрез пророка заявява, че постът който одобрява е да се развързват връзките на неправдата, да се споделя хлябът с гладния, да се приютява бездомният (Исая 58:6–7). Това е пост, който има съдържание и живот, а не само външна форма, защото отразява Неговия характер. Господ не търси лицемерни практики и обреди без сърце. Той иска правда, милост и състрадание. Пето, Бог търси вярност в малкото, защото този принцип е универсален, който е верен в най-малкото, ще бъде верен и в многото. Знаем, че на верния управител Господарят поверява повече.

Писанието ни дава редица конкретни личности, които привлякоха Божието благоволение. Авел принесе „по-добра жертва“ от Кайн не защото беше по-голяма и по-стойностна, а защото бе принесена с правилно сърце и с вяра. „С вяра Авел принесе на Бога жертва по-добра от Кайновата; чрез нея получи свидетелство, че е праведен, като Бог засвидетелства за неговите дарове“ (Евреи 11:4).

Йосиф също е ярък пример. Той запази чистотата си, отказа изкушението на жената на Потифар (Битие 39:9), и въпреки че беше хвърлен в затвора несправедливо, продължи да върши добро и да служи вярно. Писанието свидетелства: „Но Господ беше с Йосиф и показваше милост към него, и му даде благоволение пред началника на тъмницата“ (Битие 39:21). Благоволението на Господа почиваше върху него, и дори хората около него го виждаха и му се доверяваха.

Давид бе „мъж по сърцето“ на Бога, но не поради липса на грях, а заради това, че бързаше да се покае, ревността му за Божията слава и отказа му да посегне срещу помазаника, когато имаше възможност (1 Царе 13:14; Деяния 13:22). Той падаше тежко, но всеки път се връщаше със съкрушено сърце и искрено покаяние (Псалм 51).

Мария, майката на нашия Господ каза: „Ето Господната слугиня; нека ми бъде според думата ти“ (Лука 1:38) и намери благодат пред Бога (Лука 1:30). Нейното смирено съгласие отвори пътя за най-великото събитие в историята – въплъщението на Божия Син.

Вдовицата, която пусна две лепти, бе похвалена от Исус: „Истина ви казвам, тази бедна вдовица даде повече от всички; защото всички те пуснаха от излишъка си, а тя от своята немотия пусна всичко, що имаше за прехрана“ (Лука 21:3–4).

Бирникът в храма се върна оправдан, защото стоеше с осъзната вина и истинско смирение: „Боже, бъди милостив към мене, грешника“ (Лука 18:13–14). А фарисеинът, макар и с правилни практики, но с гордо сърце, не получи одобрение.

Корнилий, езичник и римски стотник, беше благочестив, щедър и постоянен в молитва. Ангелът му каза: „Молитвите ти и милостините ти възлязоха за спомен пред Бога“ (Деяния 10:4). Така Бог отвори чрез него вратата на благовестието към езичниците.

Всички тези примери в Писанието ни дават ясно да разберем, че Божието благоволение почива върху вяра, смирение, послушание и милост и истина вътре в човека. Псалм 51:6 казва: „Ето, понеже Ти искаш истина вътре в човека, и в скритото на сърцето ми ще ме научиш на мъдрост.“ Тук „истина в скритото“ означава не само външна правилност, а вътрешна искреност, честност и чистота на сърцето, там, където никой човек не вижда, но Бог гледа.

С други думи, не е достатъчно човек да изглежда благочестив отвън. Истинското благоволение на Бога идва, когато в най-скритите мисли, намерения и желания има чистота, без измама и двойственост. Това е вътрешното състояние на сърцето, което е съгласно с Божията истина, а не само външни думи и дела.

Да придобиеш Божието благоволение означава да спечелиш Неговото доверие. А как се печели доверие? То винаги е свързано с управлението на повереното. Бог поверява на всеки човек дарби, време и хора около него. Ако пазим вярност в повереното ни, ако отказваме нечестни печалби и лъжливи съюзи, ако държим езика си в истина и пазим думата си, ние ставаме надеждни в Неговите очи за изграждането на Неговото царство. Притчата за талантите показва именно това. Господарят не похвали просто смелостта или предприемчивостта на слугите, а тяхната верност и готовността им да умножат повереното в рамките на Неговата воля: „Добре, добри и верни слуго; в малкото си бил верен, над многото ще те поставя“ (Матей 25:21). И обратно, слугата, който зарови таланта си от страх и самосъжаление, загуби доверието и благоволението на Господаря си. Страхът и пасивността парализират послушанието ни, и винаги водят до загуба на доверие.

Тук неизбежно се намесва и темата за личните мотивите. Бог изпитва сърцата ни и вижда онова, което е скрито в него от човешки очи: „Аз, Господ, изпитвам сърцето, изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според пътя му и според плода на делата му“ (Еремия 17:10). Той отхвърля жертвата, когато тя е прикритие за бунт и лицемерие, както каза чрез пророка: „Мразя празниците ви, не се наслаждавам на тържествените ви събрания… отмахни шума на песните ти; но нека правосъдие тече като вода и правда като силен поток“ (Амос 5:21–24). Същевременно Бог ще приеме и най-простия дар, когато той е плод на искрено съкрушение: „Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш“ (Псалм 51:17). Така молитвата на каещия се, признатият грях, възстановяването на неправда и прошката към този, който ни е онеправдал, имат истинска тежест пред Него.

Прошката не е сантиментална емоция, а акт на съгласие с Божия съд над злото. Когато прощаваме, ние оставяме отмъщението в ръцете на Бога (Римляни 12:19) Прошката освобождава сърцето ни за милост и за нов живот. Там благоволението се връща, защото Божият образ и подобие отново започват да се възстановяват в нас.

Тук е важно да погледнем и другата страна. Какво не привлича и не печели Божието благоволение. Писанието казва, че Бог на горделивите се противи, и на смирените дава благодат. Той отхвърля религиозното лицемерие, когато молитвата ни се превръща в театралничене, постът ни се превръща във външна показност, а даването и правенето на милостинята се превръща в реклама. Той не се впечатлява от обреди, който не променят човека, нито от дарове, които целят да купят влияние, както виждаме при Симон в Деяния на апостолите. Бог не благоволява в език, който наранява и към обещания, които не се спазват. Когато по-старият брат в притчата за блудния син стои праведен, но обиден, отказвайки да влезе и да се зарадва, неговата праведност не е угодна, защото е пропита от гордост и в нея няма милост.

Как да живеем така, че Божието благоволение да почива върху нас в ежедневието ни? В началото нека да започнем да отделяме време за тиха молитва в скришната ни стаичка, в която не изреждаме на Бог нашите заслуги, а изповядваме нуждите си и предадем волята си на Бога. Нека да четем Писанието, не за да събираме аргументи за печелене на спорове, а да се покоряваме на написаното, защото малко послушание всеки ден струва повече от големи обещания веднъж годишно.

Да прощаваме бързо, да не позволим на слънцето да залязва в гнева ни. Ако сме засегнали или обидли някого, да го потърсим и кажи истината. Да пазим делата си скрити, нека ръцете ни да дават без излишна показност, и умът ни да не брои какво е дал. Да Бъдем верни в труда си, да работим като за Господа, без да крадем от времето и без да правим компромиси. Да държим езика си в истина, да говорим малко и чисто, отказвайки се от клюките, дори ако това да ни изкушава неудържимо.

Да пазим очите си от завист и алчност, да се учим на благодарност и умереност, защото когато сме доволни с това, което имаме, е знак, че сърцето ни е свободно от зависимости. Да останем в общение с Бога и ближния, защото благоволението често идва чрез взаимна корекция, чрез носене на тежести и чрез споделени молитви.

Накрая нека помним едно простичко, но дълбоко правило: Божието благоволение се открива там, където вярата се превръща в послушание, където милостта има предимство пред жертвата, където истината владее в скритото на сърцето и където човек остава верен дори в най-малкото. Това не е формула за придобиване на Божието благоволение, а истински живот, в който твоето сърце е съгласно с Божието сърце. Ако пазиш всичко това, няма да се питаш дали Бог е благосклонен към теб, защото ще живееш като човек, на когото Той се доверява и му е поверил да носи Неговото име.