СЪСТРАДАНИЕТО

Споделени мисли за състраданието.Ние, вярващите, обичаме тази дума. Обличаме се с нея като с красива дреха. Гордеем се, че сме последователи на Онзи, Който е самото олицетворение на любовта ис състраданието. Но ако сме напълно честни със себе си пред Божието лице, ще трябва да признаем една горчива истина: ние си мислим, че можем да състрадаваме, но всъщност често си нямаме и представа какво означава това.

Мислим си, че състраданието е емоция, когато ни е станало мъчно. Мислим си, че е съчувствие. Но съчувствието гледа от разстояние. Истинското състрадание изисква нещо много по-дълбоко, което рядко сме готови да платим.

Само Бог има правото да каже „Разбирам те“. Защото само Той знае какво е страдание и състрадание. Често се преструваме, че разбираме чуждата болка, мислим си, че присъстваме в нея, а дри понякога сме склони да я съдим.

Да правиш добро състрадание ли е? (И докъде се простира то?)

Тук идва големият капан за християните. Понякога правим добри дела, за да успокоим собствената си съвест, а не защото ни боли за човека.

• Да дадеш няколко монети на просяка, без да го погледнеш в очите, е милостиня, но не и състрадание.

• Да напишеш бърз коментар „Моля се за теб“ в социалните мрежи е религиозен навик, но не винаги е състрадание.

Апостол Павел ни предупреждава, че е възможно да извършим върховни актове на алтруизъм (човеколюбие), но в тях да липсва Божието сърце:

„И ако раздам целия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не ме ползва.“ (1 Коринтяни 13:3)

Докъде се простира състраданието? То се простира дотам, където започва личната жертва. Няма състрадание без болка. На латински думата (compassio) буквално означава „да страдаш заедно с“. Ако твоето „добро дело“ не ти коства време, комфорт, репутация или финанси – то е просто една благотворителност. Истинското състрадание те въвлича в калта на ближния.

Синдромът на кладенеца: Религията отгоре срещу Любовта отдолу

Нека разгледаме една картина, която, уви, се разиграва всеки ден в нашите църкви. Представете си човек, който е паднал на дъното на дълбок, тъмен и кален кладенец. Той е съкрушен, наранен, депресиран, изгубил надежда. Той е на дъното.

И ето, покрай кладенеца минават вярващи. Те чуват стоновете му, спират се и поглеждат отгоре.

Но колко са онези, които ще отидат да търсят стълба, за да го измъкнат? Онези, които ще впрегнат ума си, ресурсите си, времето си, за да намерят практическо решение на проблема му?

И тук е най-болезнения въпрос: Колко са онези, които са готови да скочат при него в кладенеца? Да слязат в тъмнината, да се изкалят, да седнат в калта до него, да го прегърнат и просто да останат там, в неговата тъга? Без да четат лекции, без да казват „аз нали ти казвах“, без да бързат. Просто да споделят тъмнината му, докато дойде светлината.

Това направи Исус за нас. Той не ни хвърли стихове от небето. Той не ни прати колети с храна от Трона Си. Той слезе и се идентифицира с греха ти и с теб, застана вместо теб на кръста и прие всичко върху себе си, за да ни покаже, че Му пука за теб, че не си Му безразличен, че ти си важен и ценен за Него.

„Но изпразни Себе Си, като взе образа на слуга и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.“ (Филипяни 2:7-8)