Не искам да се срамувам пред Теб, Господи Исусе Христе

Когато казвам „Не искам да се срамувам пред Теб“, аз всъщност признавам, че има неща в мен, които не са достойни да стоят в светлината на Величието на Христос. Аз признавам, че в мен има скрити мотиви, че има двойни стандарти, че има думи, които казвам пред хората, но и думи, които си мисля и изричам само, когато съм сам. Признавам, че понякога изглеждам като силен вярващ, но вътре в мен не винаги имам сила да побеждавам греха.

Не е ли Това е и твоята реалност приятелю?!  Мотивът ми да пиша тези редове, е да погледнем вътре в себе си, гордост ли имаме или страхопочитание.  Защото да не се окаже впоследствие, че съм си мислел че съм близо до Бог, но въпреки това да се размина с Царството Му.

Срамът пред Христос не е като този, които света познава. Човешкият срам често е просто страх от това как изглеждам пред другите. Но срамът пред Христос е нещо друго, той се появява в онзи момент, в който душата осъзнава, че е живяла в пълен фалш. Това е моментът, в който осъзнаваш, че може би си предал Вечността, за евтини светски удобства.  Това е моментът, в който осъзнаваш, че много пъти си знаел истината,  но си решил да я замениш за лъжата и комфорта. Но може би най-страшното, е когато осъзнаеш, че Христос не може да бъде измамен. Защото пред Него не работят религиозни заучени молитви,  пред Него не можеш да носиш или стоиш с маската на „добър християнин“, но в себе си да знаеш, че си друг.

Затова когато казвам „не искам да се срамувам“, аз всъщност искам Господ да ме спаси  не само от лицемерието, но и от ада. Искам Бог да ме спаси от това да бъда човек, който знае стихове, но няма истински новороден живот. Човек, който говори за святост, но все още има не умряло его. Човек, който говори за любов, но е груб, горд, безмилостен, студен към ближния, и в същото време очаква Христос да го приеме, само защото „Бог е любов“.  И това мога да кажа смело е трагедията на съвременния религиозния човек, който има външна религиозна изява, но няма истинската сила на духовно новороден човек, говориш езици, имаш дарби, но нямаш жертва, имаш мнение по богословски теми, но нямаш покорство и послушание.

Има едни думи на Господа, които режат като меч, и точно те стоят като фон на тази тема. „Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи… и тогава ще им заявя: Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие.“ Това е срамът, който  вярвам всеки истински вярващ не иска да преживее.  Най-големият ужас -  да си мислил, че си близо до Него, а да чуеш, че никога не си бил Негов. И тук е важно да се разбере нещо много ясно, Господ не казва „Никога не съм ви чувал да се молите или благовествате за Мен“, Той казва „никога не съм ви познавал“. Тоест не става дума за лично взаимоотношение, за принадлежност, за живот в послушание, за истински плодове.

Когато казвам „Не искам да се срамувам пред Теб, Господи Йешуа“, аз не си мисля само за онзи ден на вечния съд, аз имам предвид всеки ден от моя живот. Защото Христос е жив и присъстващ във всеки ден от живота ми. Има моменти, в които Духът докосва съвестта ти толкова силно, и ти знаеш, че в теб има нещо, което е нечисто. Знаеш, че си обидил, наранил. Знаеш, че в теб бушува скрит грях. И точно тогава идва този вътрешен срам, който е породен от изобличението на Святия Дух. Аз го наричам понякога „невидим благословен срам“, защото за мен е знак, че съвестта още не е умряла.

По-страшното обаче е, когато човек спре да изпитва срам. Защото съм убеден, че човек може да живее в грях и пак да говори за Христос, без вътрешно разкаяние. А това вече води не към царството, а към духовна смърт.

Знам, че истинският вярващ не е човек, който никога не пада, но знам също, че истинският вярващ е човек, който никога няма да се примири с падението си. Той не може да си каже „такава ми е природата“ и да продължи да живее в греха. Той не може да оправдае страстите си с „Бог е любов“. Той не може да продължава да злоупотребява с благодатта. Защото когато Христос е в сърцето, Той започва война срещу греха. И тази война е болезнена. Тя включва страдание, включва разпятие на егото, включва отричане от себе си, включва разкъсване на старите навици. Защото в Царството се влиза само през кръста.

Срамът пред Христос  ще дойде когато разбереш, че си живял без да си правил жертва. Че си бил простен, но не си се променил. Че си искал благословения, но никога не си ходил в покорство и послушание. Че си искал изобилен живот, без да искаш святост. И точно тук е най-голямата лъжа на нашето време, че не можеш да имаш Христос наполовина. Защото Той е Господ на живота ти. Или Му принадлежиш нацяло, или не. Няма средно положение.

Има една страшна истина, която не мога да подмина. И тя е, че много хора днес  ги е срам от хората, но не се срамуват от Господ. Те с всички сили ще се опитат да пазят имиджа си, репутацията си, лицето си, за да не ги помислят хората за „лоши“, но не пазят сърцето си пред Господ. А Христос гледа сърцето. Той няма да те пита колко проповеди си слушал, Той ще те пита какво си направил с истината, която си чул. Той не пита дали ближния ти те е обичал, а дали ти си обичал ближния.

Когато казвам „не искам да се срамувам пред Теб Господи“ означава „Господи, моля Те, не ми позволявай да живея в самозаблуда и  самоизмама“. Защото може би Това е най-страшното състояние, в който човек да е убеден, че е спасен, а той всъщност не е. Знам, че човек е в състояние да изгражда религиозни навици, и без да има Христос. Че човек може да има духовен речник, но да няма духовен живот. Че човек може да има служение, но да няма разкаяно сърце.

И тази реалност за съжаление е трагедията, в която живеем  днес всички.

Затова ако аз пиша на тази тема, аз бих казал, че единственият начин човек да не се срамува пред Христос, е да живее в светлината на Христос още сега и да излезе от тъмнината на собствената си заблуда. Да позволи на Христос да освети сърцето му днес. Да се откаже от тайните грехове. Да  ги изповяда. Да се смири. Да се покори. Да започне да мрази греха не защото се страхува от последствията, а защото обича Христос.

И тук идва най-важната част. Да не се срамуваш пред Христос не означава да бъдеш „перфектен“. Означава да Му принадлежиш с всичко, което имаш. Означава да бъдеш човек, който се бори, който се покайва, който се смирява, който се връща при Господа винаги когато почувства, че е съгрешил, който не оправдава и не защитава греха си, който не го нарича „слабост“, а го нарича с истинското му име. И когато падне, той не се отдалечава от Христос, а тича към Него с все сила.

Тези редове не са за осъждение, а за спасение от самоизмама. Защото Христос не желае никой да се срамува пред Него. Той желае сърце, което е меко, което се прекланя, което се смирява, което казва „Господи, не мога без Теб“. Той желае човек, който е готов да загуби света, за да спечели Христос. Това е истинската жертва, а не религиозна привидност.

И накрая, ако трябва да го кажа като молитва, бих го казал така.

 „ Господи Исусе Христе, не искам да застана пред Теб с празни ръце и с празно сърце. Не искам да нося религиозна маска.

Не искам да Те наричам Господ, а да живея като господар на живота си.

Не искам да говоря за Твоята любов, а да живея без любов

Не искам на думи да съм жив но по дух да съм мъртъв.

 Дай ми послушание, което в теб струва много.

Дай ми смирение, за да не се възгордявам.

Дай ми чиста съвест, и я изобличавай всеки ден.

И когато дойде Оня ден да Те видя лице в лице, нека да не се срамувам, нека да се радвам, не защото съм успял да победя сам, а защото Ти си бил верен, и защото Ти си ме държал в истината.