Разрушителната сила на Егото, или защо без смирение няма духовно израстване, няма духовна зрялост и няма истински взаимоотношения с Бог

Егото е сред най-коварните, потайни и разрушителни сили, които действат вътре в човека. То винаги привидно се крие зад благочестиви мотиви, желания или амбиции. Но когато започнем да разпознаваме плодовете му, ще видим колко дълбоко то разрушава всяка истинска духовност, всяко здраво взаимоотношение, всяко смирено покорство спрямо Бога. Егото не е само проява на гордост, то е самият център на бунта срещу Бога, основата на всяко духовно падение, невидимият двигател зад самодоволството, себезаблудата, властолюбието и религиозната надменност. Той е трона на Сатана.

В Посланието към римляните апостол Павел пише: „Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може;“ - Римляни 8:7

Копнежът на плътта  тук не е само плътско желание, а цялостното състояние на ума, което произтича от егото – онова вътрешно ядро в човека, което отказва да се покори на Бога, което желае независимост, контрол, превъзходство, признание, сигурност без Бог, сила без смирение. Егото е центърът на самовъзвеличаването, неговият език е: „Аз ще…“, както е засвидетелствано в думите на Сатана:

„Ще възляза на небето, ще издигна престола си над Божиите звезди… ще бъда подобен на Всевишния“ (Исая 14:13–14). И това желание е началото на всеки бунт, което егото постоянно възпроизвежда вътре в падналия човек.

Истинският духовен растеж изисква постоянно умиране на егото. Исус казва: „Ако някой иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си“ (Матей 16:24)

Егото прави това невъзможно. То винаги търси своето. То иска да бъде над другия, да бъде видяно, да бъде оценено, да бъде „нещо“ или „някой“. Затова и самото Его е несъвместимо с ученичеството, защото ученичеството изисква смирение, носене на кръст; не се стреми към придобиване на власт, а омиване на нозе.

Павел говори за това с най-силните думи: „Съразпнах се с Христос И сега вече не аз живея, но Христос живее в мен“ (Галатяни 2:20)

Значението на думите „не аз живея“ е всъщност смъртта на Павловото его. Защото Там, където Христос наистина живее, егото не може да царува.

Най-опасната проява на егото е при хора, които заемат лидерски позиции. Егото, прикрито под формата на „видение“, „призвание“, „помазание т.н , и често неговия стремеж към контрол, нетърпимост към критика, нужда от подчинение и признание. Но Христос ни показа обратния път:

„Син Човешки не дойде, за да Му служат, но за да служи“ (Матей 20:28)

И затова всеки път, когато лидерът се възприема като незаменим, като център на вниманието, като източник на духовност, това единствено означава, че егото вече е завзело трона.

Егото винаги търси своето. То не  може да обича, но много иска да притежава. То не иска да служи, но желае други да му служат. То не обича да прощава, но за сметка на това много  помни. Егото не може да обича, защото любовта изисква да забравиш, а егото не познава такова нещо. То изповядва само – „Аз“, „мен“, „моето, „как да се защитя“,  как да надделея на другия„ как аз да бъда най, най…“.

Следователно, там където егото владее, любов не съществува. В брака, в църквата, в служението. Егото е в основата на повечето конфликти, съревнования, разделения и емоционални наранявания.

Егото не служи на Бога, но търси да се издигне чрез Неговото име. Така се ражда лицемерието, превъзходството, духовната манипулация. Егото използва Бога като средство за постигане на успех. В този смисъл, то е най-големият идолопоклонник, защото поставя себе си в центъра на своята вяра.

В света не съществува наука или човешка техника, философия, психология или каквото и да е човешко волево усилие, което може да пребори егото. Единственото място, където егото може да умре, е под Кръста на Христос. Там, където човек се вижда в светлината на Божията святост, където престава да се оправдава, където се срива всяка претенция за заслуга, тогава егото е изобличено и изложено. Смирението не е нещо, което човек може да си наложи, то е осъзнато признание на собствената си нищета пред Божието величие.

Бог се противопоставя на егото (1 Петрово 5:5), и не защото човешкото его представлява заплаха за Него, а защото  Егото разрушава човека, когото Бог обича безусловно.

Егото е вътрешният враг на всяко духовно израстване, коренът на всички конфликти, източникът на всяка гордост и пречката пред всяко истинско поклонение. То е невидимата сила, която издига човека в собствените му очи и го отделя от Божието присъствие. Егото може и да е невидимо, но последствията му са опустошителни.

Христос не дойде да преобрази  или промени егото, а да го умъртви. Той не предлага да правим компромис със егото(себе-то), а да го разпънем. Само когато сме приели смъртта на егото като неотменима част от живота с Него, тогава ще вкусим истинската свобода, ще познаем любовта, ще живеем в благодат и ще ходим в светлина.

И само тогава ще разберем, че това, което егото ни е обещавало не е било сила, било е робство. И че истинската сила започва с думи като тези на Йоан Кръстител: „Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам“ (Йоан 3:30)