Алчност, наглост, липса на срам, и тотална злоупотреба с благодат

Църковното лидерството, което би трябвало да носи бремето и проблемите на паството, вместо да стои между Бога и хората и със страх и трепет да учи на смирение и покаяние, се е съсредоточило да търси лична изгода под формата на спокойствие, комфорт и одобрение , като изцяло се е отказало да конфронтира и води война с греха. Така служението вече не жертвоготовност  в името на Месия, а се е превърнало в платформа за самоизява и печалба.

 Наглостта на някой духовни лидери (пастори) надминава всякакви граници. 2 Петрово 2:1–3„От корист ще ви използват с измислени думи.“ Те са убедени, че всичко им се полага, понеже Бог им дал позицията и ги е направил недосегаеми, а критиката срещу тях, се приема като атака срещу Бога. Те не говорят за покаяние и грехове, но приканват вярващите да имат претенции пред Бога. При тях Истината се използва избирателно и според това дали им носи полза или им пречи.

Липсата на срам е още по тревожен симптом. В Писанието срамът е  описан като вътрешен сигнал, че нещо е извън реда на Бога. Еремия 8:12 „Засрамиха ли се, когато извършиха мерзости? Не, никак не ги досрамя, Нито са знаели да почервенеят; Затова, ще падат между падащите, Ще бъдат поваляни, когато ги накажа казва Господ“. Когато този сигнал бъде заглушен, всичко става допустимо. Манипулацията се нарича мъдрост, компромисът се нарича любов, а мълчанието пред греха се оправдава с благодат. Така човек губи способността  си за самопреценка на поведението си и осъзнаването кога границата действително е премината.

 Най тежкото от всичко обаче е злоупотребата с Божията благодат. Юда 1:4„Защото се вмъкнаха някои човеци… които обръщат благодатта на нашия Бог в разпуснатост.“ Благодатта по своята същност не  е замяна на отговорността за нашето поведение, а действаща Божия сила за промяна. Когато тя се превърне в  нашата защита срещу истинското покаяние, тя престава да бъде благодат, а оправдание на плътското ни поведение. Когато Благодатта се използва, за да се прикрият системни грехове, духовен мързел и морална разпуснатост, тогава тя е изопачена до неузнаваемост. Благодатта не ни е дадена за оправдание на греховете ни, а да възстанови връзката на падналия в грях отново с Бога. Благодатта не отменя греха тя го изобличава и води до осъзнато разкаяние . Благодатта не оправдава греха, а прави път за излизане от него.

В този контекст проблемът не е в това, че църквата говори за благословение, а че е спряла да изобличава греха и да говори  повече за кръста. Когато служението загуби центъра си към Бога, то неизбежно започва да се върти около човека. А когато човекът стане център, служението и ходенето с Бог се измерва с удобство и лична изгода, а не с вярност и смирение пред Бога.

Целта на този текст не е да атакувам определени лидери, а е с цел диагностика на съвременното църковно лидерство.  И както винаги, когато се налага да се постави диагноза плашещото не е в самата диагноза, а в това дали сме готови да я чуем. Защото истинското лечение не започва с поставянето на диагнозата, а с нейното приемане, вътрешната ни нагласа за истината за здравословното ни състояние и желанието ни да оцелеем и победим болестта.