Амвонът – призвание или амбиция?!
Повечето хора, които днес искат да станат пастори, дори не разбират в какво се въвличат. За много от тях това е бърз път към успеха, към значимостта, да си някой в човешките очи, бърза възможност да се издигнеш без много усилия. Възможност да заемат централно място в общество, където никой не им иска диплома, трудов стаж, доказан характер или проверена вярност. Няма входен изпит, няма стандарт, няма проверка, няма дълбочина. И това днес е пролука в църквата, през която нахлуват всякакви амбициозни хора, недоучили, неоформени, не издържали борбата със себе си, но жадни да бъдат „нещо“ в този свят.
Да станеш пастор днес е много лесно
и същевременно страшно. Защото там, където няма изискване, се струпва всякаква
амбиция. Там, където няма стандарт, всяко въображение може да се обяви за
божествено вдъхновение или божествен избор. Там, където няма поставени граници,
се раждат най-големите злоупотреби.
Проблемът не е само в липсата на
подготовка и образование. Проблемът е, че мнозина не са минали през никакво
вътрешно разчупване, никакво вътрешно съкрушаване, никакво носене на лична отговорност. Повечето никога преди това
не са се молили за други със сълзи, не са оставали будни заради чужда болка, не
са седели сами с Библията в тъмната нощ и да чакат отговор от Бог. Не са
страдали за истината. Но държат да се самоизявават.
За истинският пастор амвонът никога
не бил амбиция или стълба към успеха. Истинският пастор се страхува от амвона.
Не защото не вярва в своето призвание, а защото знае, че всяка негова дума ще
тежи в душите на хората и ще бъде съден за нея. Пасторството не е професия.
Това е призив да загърбиш всичко и да умреш за себе си и да носиш отговорност
за чужди съдби и животи. Това е да носиш теготите на другите, независимо ти как
се чувстваш, независимо от твоето настроение, да изтърпиш болката на други хора
без значение твоята. Истинският пастир не манипулира и не притежава хората, той
ги пази и ги познава, както и те познават него.
И понеже живеем в модерни и
динамични времена, дойде и времето на гастролиращите пастори, които идват,
говорят вдъхновено, събират аплодисменти и си тръгват. Те не носят никаква отговорност.
Те не се интересуват от душите на хората, а от ефекта на собственото си
присъствие. За тях църквата не е дом, а тяхното място за изява. Вярващите не са
тяло Христово, а само публика и трамплин за още покани.
А когато повечето правят това, тяхната
цел е да използват Бога за да съградят себе си, а не Неговото тяло. Те събират
хора около себе си, за да им галят
егото, но не и да ги водят в Истината за
Кръста и Христос. А когато стане трудно, те бягат. Или пък стават диктатори, за
да прикрият вътрешната си слабост и празнота.
Истинското пастирство днес е все повече рядкост. Не защото Бог
не призовава, а защото мнозина не са готови да платят цената на призванието.
Имало е моменти, в които съм искал да се откажа. Не веднъж, не два пъти, а
хиляди. На моменти не съм мислел, че ще издържа. Виждал съм безсмислието,
съпротивата, празнотата в очите на хората, и най-вече отсъствието на плод.
Питал съм се дали изобщо има смисъл. Съмнения дали Бог ме е поставил. Дали не
се самозалъгвам. И съм искал да захвърля всичко. Но истината е, че не можех.
И не, не съм се връщал от
амбиция. Не съм се връщал заради очакванията на хората. А от вътрешното ми
разбиране, че животът ми няма друг смисъл, освен да Му бъда верен. И че ако се
откажа, няма къде другаде да отида.
Осъзнах, че истинския пастир не може да живее отделно от Божия
призив. И ако изобщо се връща за да продължи, то е защото има нещо по-силно от
умората и отчаянието, и това е любовта му към Божия Син, Вечният и Единородният
– Йешуа Х‘амашиах
Comments