Защо е трудно за вярващия Християнин да дава на Бог?!
Ако Исус ни учи, че по-блажено е да даваме, отколкото да получаваме (Деяния 20:35), защо тогава имаме проблем с даването за Бога и е трудно да го приложим в живота си?!
Преди да изложа своята лична теза по този проблем бих искал да направя едно уточнение, което според мен е важно. Далеч от мисълта да налагам на някого да дава или да затварям когото и да е в рамка на задължение. Не пиша тези редове, за да обвиня или да принуждавам някого да дава, а за да поставя въпрос, който е важен за всички нас. Пиша с една единствена цел, и тя е да се вгледаме в сърцата си и да разберем защо днес, в нашия християнски живот, даването често се оказва толкова трудно за осъществяване.
Когато стане въпрос за даване на Бога и за участието на вярващия в делото на църквата, веднага се проявява истинското лице на човешката природа. Отвътре се надига нежелание и дори вътрешен бунт. Това не е случайно, защото още от началото на човешката история човекът предпочита да задържи за себе си, вместо да се довери на Бога. В Едемската градина първата грешка беше именно в това – да се вземе, а не да се даде. Оттогава всеки човек е склонен да трупа и да събира само за себе си, но трудно се решава да остави в Божиите ръце онова, което смята за свое.
Поглеждайки ранната църква виждаме един по-различен образ от съвременната. Там вярващите не се държаха за имотите си като за нещо лично и недосегаемо. Те живееха с разбиране, че всичко принадлежи на Бога и че те са само настойници. Затова можеха да продават нивите и къщите си и да споделят средствата с братята и сестрите си. Това не беше закон, нито принуда, а плод на вътрешна свобода. Те живееха в дух на доверие и любов.
Примерът на Анания и Сапфира показва другата страна. Те имаха пълното право да задържат имота си, но решиха да се престорят, че дават всичко, като същевременно пазят част за себе си. Грехът им не беше в самото задържане, а в измамата, в желанието да изглеждат духовни и щедри пред хората, докато в сърцето си бяха свидливи. Тяхната история ни оставена и като предупреждение, че Бог не гледа на сумата, а на отвореното сърце. Даване без вътрешна свобода и с отворено сърце си остава един празен жест.
Днес много вярващи оправдават нежеланието си да дават със злоупотребите, които виждат в някои църкви. Това е факт, и никой не може да го отрече. Но ако човек използва този факт, за да затвори ръката и сърцето си напълно, тогава проблемът вече не е в самата църквата, а в самия него. Защото даването винаги е било на Бога, а не на човека. Ако някой използва средствата неправилно, той ще отговаря за това и няма да остане незабележимо от Бог. Но ако аз спра да давам напълно, тогава аз ще отговарям за собствената си невярност.
Затова не е вярно, че единствената причина за този бунт са злоупотребите. Истинската причина е в човешката природа, която обича да трупа и да се държи за притежанията си, сякаш са нещо вечно. Това ясно се вижда в онези, които с устата си изискват благословенията на Авраам, но в сърцето си не са готови да жертват като него. Авраам беше изпитан да даде най-скъпото, сина си Исаак, и точно там се доказа неговата вяра. Благословението му дойде не защото поиска богатство, а защото беше готов да се раздели с него, ако Бог поиска.
Даването не е въпрос на емоционална нагласа. Емоциите са моментни, те идват и си отиват. Истинското даване е въпрос на убеждение и на вяра. То е плод на разбиране, че Бог е източникът на всичко и че човекът не губи, когато дава, а печели. Чрез даването вярващият се освобождава от алчността и страха, и доказва, че доверието му е в Господа, а не в парите.
Даването не е въпрос на даване на определен процент от доходите ни, а състояние на сърцето. Бог иска да Му се доверим и чрез това да преживеем свободата от алчността и страха. Когато вярващият дава от любов, той участва в Божието дело и свидетелства, че Господ е негов източник. Нека да си спомним думите на Исус: „По-блажено е да даваш, отколкото да получаваш“ (Деян. 20:35). Това е не само заповед, но и обещание, че който дава с отворено сърце, ще намери радост и ще види Божията вярност. Ап.Павел казва: „Всеки да дава, както е решил в сърцето си, не с огорчение или по принуждение; защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце“ (2 Коринтяни 9:7)
Бог няма нужда от нашите пари. Той казва: „Мое е среброто и Мое е златото“( Агей 2:8). Той иска да даваме, за да можем ние да се освободим от зависимостта към материалното и да се научим да живеем с вяра. Затова въпросът за даването винаги е въпрос за сърцето. Ако сърцето е готово да се довери, ръката няма да се свие. Ако сърцето е пълно със страх или зависимост към материалното, тогава ръката ще остане затворена.