Когато твоето добро остава незабелязано, оставаш ли верен?!
„Защото като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, но се извратиха в своите помисли и несмислено сърце се помрачи.“ Римляни 1:21
Едно от най-дълбоките човешки и негативни преживявания е да вършиш добро и да срещнеш неблагодарност. Това до голяма степен е свързано с нашата психика и с начина, по който хората възприемат доброто и личните взаимоотношения. Учените казват, че има няколко свързани по между си причини, които обясняват защо лошото и злото се помни по-дълго, отколкото направеното добро. И защо една негативна постъпка от наша страна, може да затъмни хиляди сторени добрини преди това.
Една от причините е силата и способността на нашия мозък, който обработва заплахата по-силно от радостта. От гледна точка на нашето оцеляване, ние помним по-дълго раната, отколкото онова, което ни доставило радост. Едно нараняване задейства в нас аларма, която прави спомена негативното по-ярък и по-устойчив. От друга страна доброто не задейства в нас защитни механизми и не изисква от нас да се пазим от нещо, защото то няма способността да наранява, а носи спокойствие и мир.
Втората причина е в крехкото доверие. Ние градим доверие бавно, но го губим твърде бързо. Дори ако сме правили добро безброй пъти, едно негативно действие, което другите възприемат като нараняващо, може да предизвика съмнение и да навреди на доверието, и да създаде усещането за отхвърляне. Понеже доверието изисква на последователност, и когато спре тази последователност, другия веднага се чувства застрашен.
Третата причина е, че човешката памет се храни от силни емоции. Лошото преживяване се предава по-бързо, защото в себе си съдържа драматизъм. В добрите дела няма драматизъм, страх или заплаха, затова се разпространяват по-бавно и по-малко хора ги запомнят.
И на последно място - собствената ни съвест. Когато правим много добро, но хората не го оценяват, или го приемат за грешно, се активира съвестта ти и започва да ни критикува и да ни внася чувство за вина, поради недостатъчната оценка на другата страна, за направеното добро.
От Библейска и духовна гледна точка обаче, коренът на проблема с неблагодарното човешко сърце в неговата греховна природа, която се е отдалечила от Източника на всяко добро. Човешкото сърце, което не вижда Божието добро, трудно би разпознал и добротата и милостта на ближния. Неблагодарността не е просто липса на семейно възпитание, тя е признак и духовно заслепеното и затворено сърце.
Четейки библията, не можем да не спрем нашето внимание и върху личността и поведението на нашия Господ и да видим какво е било неговото отношение към неблагодарното човешко сърце. В Евангелието от Лука, четем как Исус изцели десет прокажени, а само един се върна да благодари. Тази библейска сцена ни показва, че дори и Господ Исус преживява тази негативна черта от падналата човешка природа. Целият Му земен живот свидетелства, че доброто често остава незабелязано и не оценено, дори и това да е дело на самия Бог. Той знаеше, че мнозина ще Го отхвърлят и ще Го осъдят, но въпреки всичко продължи да прави добро, защото любовта Му не зависеше от човешка благодарност. Неговият пример ни показва, че истинската стойност на доброто не се измерва с ответната реакцията на хората, а с близостта на човека до Божията любов.
Божието Слово ни дава увереност, че Бог вижда всяко добро, дори когато никой не благодари и не го забелязва. Исус казва: „Отец твой, който вижда в тайно, ще ти въздаде явно“. В Псалом 56 четем: „Ти си преброил скитането ми, сложи сълзите ми в меха Си – не са ли те в Твоята книга“. Тези думи ни напомнят, че всяка жертва, всяка добра дума и всяко действие на милост са записани в сърцето на Бога. Нищо не се губи, дори най-малкият жест на любов е вечен, защото е видян и запазен от Него.
Апостол Павел ни насърчава в своите послания: „Да не ни дотяга да вършим добро, защото ако не се уморяваме, своевременно ще пожънем“. Гал. 6:9. Истинското добро не се прави за да получим признание и благодарност, а поради Господа. Когато човек върши всичко „като за Господа, а не като за човеци“, както пише в Посланието към Колосяните, сърцето му се освобождава от нуждата да търси благодарност.
Бог никога няма да забрави нашето добро и любов, която сме показали в Неговото име, както е записано в Посланието до евреите. В Неговите очи нищо не е загубено. Когато се уморим от човешката неблагодарност, можем да намерим мир в обещанието на Бог, че всяко добро, извършено с чисто сърце в Неговото име, ще бъде възнаградено в Небесното царство.
Да продължим да правим добро, когато хората ни отвръщат с неблагодарност, е трудно, но именно в това е сила на нашата вярата. Истинската радост от правеното на добро ще дойде от вътрешната ни потребност и удовлетвореност, както и от близостта ни с Бога, който вижда всичко и въздава на всеки справедливо. Затова, когато доброто ти остава незабелязано и не отблагодарено, помни, че стойността на твоето добро не зависи от човешките благодарности, а от това, че Твоят Отец е свидетел на стореното от теб и Неговата награда за теб е по-голяма от едно човешко благодаря.