Сезоните (духовния климат) в живота на вярващия християнин!

Темата, която искам да разгледаме днес, е за житейската и библейската реалност в живота на вярващия човек. Ако всеки от нас погледне назад към своя живот, ще признае, че след като е повярвал, пътят му не е бил единствено „по мед и масло". В него е имало и слънце, и бури; и есен, и пролет. Имало е моменти на огромна радост и моменти на дълбока тъга. Животът ни прилича на морските вълни, които ту се издигат, ту се спускат.

Причината е, че вярващият християнин не живее в постоянен духовен климат. Затова в днешната проповед искам да разгледаме различните сезони и периоди в живота, но не през призмата на моментните ни чувства и емоции, а по начина, по който Писанието показва Божията работа и воля във всеки от тях.

Различните сезони в живота на вярващия християнин

Еклесиаст - глава 3:1-8

Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето:

² Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;
³ Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;
⁴ Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване;
⁵ Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни; Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
⁶ Време за търсене, и време за изгубване; Време за пазене, и време за хвърляне;
⁷ Време за раздиране, и време за шиене; Време за мълчание, и време за говорене;
⁸ Време за обичане и време за мразене; Време за война, и време за мир.

Една от причините вярващият да се обърква от собственото си духовно състояние е представата, че ходенето му с Бога трябва да изглежда по един и същи начин през целия живот. Той очаква молитвата му винаги да бъде пламенна, четенето на Писанието винаги да му носи силно преживяване, служението му да върви все нагоре, вярата му никога да не отслабва, а Божието присъствие да се усеща почти постоянно.

Докато всичко това се случва, вярващият лесно заключава, че духовният му живот е в добро състояние. Но когато дойде период, в който молитвата става трудна и не е толкова пламенна, мислите се разпиляват в дълбока разсеяност, желанието за служение намалява, а отговорите от Бога се забавят и Той сякаш мълчи, в нас веднага се появява един тревожен въпрос: „Какво се случва? Какво не е наред с мен?"

Проблемът е, че подобна представа трудно може да се намери в Библията. Животът на почти никого от Божиите мъже и жени не е протекъл безпроблемно и безоблачно.

Библията ни показва, че това е нормалната реалност в живота на Божиите хора:

1. В живота на Авраам има време на откровение и години на чакане.
2. В живота на Йосиф има време за сънища, а след това идва време на яма, робство и затвор, когато дълго нищо видимо не подсказва, че сънищата му ще се изпълнят.
3. В живота на Моисей има време за Египет, после четиридесет години в Мадиам. Има време за горящата къпина, за чудесата пред фараона, за Червено море и Синай, а след това настъпват тежките години в пустинята.
4. В живота на Давид има време на помазание за цар и време на победа над Голиат, но след това идва време, в което се крие по пещерите от Саул.
5. В живота на пророк Илия има време, в което сваля огън от небето на Кармил, а след това идва момент, в който лежи под хвойната и желае да умре.
6. В живота на Петър, Павел и на много други има откровения, чудеса и плодотворно служение, но също така затвори, корабокрушения, гонения, самота и моменти на непосилно натоварване, в които дори губят надежда за живота си (2 Коринтяни 1:8).

 Следователно духовният живот има своите „сезони“, има своя „духовен климат“.

Използвам думата „сезон" не като специален библейски термин, а като образ за различните периоди, през които Бог допуска да преминем. Еклесиаст 3 глава говори именно за това измерение на човешкото съществуване: има време за раждане и време за умиране, време за плач и време за смях, време за скърбене и време за танцуване.

Това означава, че животът ни е динамичен и духовната зрялост  на ходенето с Бога, включва способността да живеем вярно пред Бога при тези различни периоди.

Точно тук част от съвременното християнство има сериозен проблем.

В някои християнски среди битува разбирането, че вярващият трябва постоянно да бъде „на върха". Той трябва да побеждава, да завладява, да получава, да очаква пробив и да върви от победа към победа. Така проповедите все повече заприличват на мотивационни речи, а духовността започва да произвежда „Духовни Херкулесовци", които никога не се изморяват, никога не се объркват, никога не се страхуват и винаги имат правилния отговор.

Ако някой признае, че е уморен, че не усеща Бога или че в момента няма сили да върши това, което преди е вършил с лекота, веднага му се предлага рецепта: повече вяра, повече молитва, повече изповядване, повече служение.

Само че Библията е много по реалистична по отношение на човешкото състояние. Тя не се срамува от уморения Илия, плачещия Еремия, объркания Асаф, страдащия Йов, уплашения Давид или обезсърчените ученици. Псалмите биха били необясними, ако нормалният духовен живот представляваше непрекъсната еуфория. В тях има възторг, но има и въпроса: „Докога, Господи?“ (Псалм 13:1). Има „Господ е Пастир мой“ (Псалм 23:1), но има и „долината на мрачната сянка“. Има: „Благославяй, душе моя, Господа“ (Псалм 103:1), но има също: „Защо си отпаднала, душе моя?“ (Псалм 42:5). Писанието не прикрива тези състояния, защото вярата трябва да се научи да живее и в тях.

Има сезон на духовно пробуждане и силно начало, но не бива да превръщаме този сезон в стандарт, по който после да мерим целия си живот. Детето не остава завинаги в детските си години. По същия начин духовното начало трябва постепенно да премине в устойчив живот и в заздравяване на корените на вярата ни.

Има и сезон на растеж, в който Бог укрепва способността ни да носим отговорност. Има сезони на отговорени молитви, на отворени възможности, на изграждане на взаимоотношения и на даване на плод. Именно в такива периоди лесно започваме да смятаме, че резултатите са доказателство, че окончателно сме разбрали Божията воля и работа в живота си. Но и те не бива да бъдат мерило за Божието присъствие и действие, защото успехът също изпитва сърцето.

Във Второзаконие 8 глава Моисей предупреждава Израил именно за времето, когато народът ще влезе в добрата земя, ще се нахрани, ще построи хубави къщи и ще умножи притежанията си. Следователно опасността не е само в пустинята, а съществува и в плодородната земя: „Да не се надигне сърцето ти и да забравиш Господа, твоя Бог" (Второзаконие 8:14). Благословението също е сезон, през който трябва да знаем как да преминем. В него благодарността трябва да расте по-бързо от самочувствието.

После идва сезонът на чакането. Това е един от най-трудните периоди, защото външно почти нищо не се случва. Авраам получава обещанието за син, но между обещанието и изпълнението минават години. Давид е помазан за цар, но не получава престола на следващия ден. Йосиф вижда сънищата си като млад човек, но преди да се изпълнят, преминава през робство и затвор.

В сезона на чакането най-важната задача е да не позволим на нетърпението да ръководи решенията ни. „Чакай Господа; дерзай и нека се укрепи сърцето ти; да, чакай Господа" (Псалм 27:14). Чакането не означава, че Бог е забравил какво е обещал. Давид не прекарва годините преди царуването си седнал и чакащ да дойде времето му. Той служи, воюва, бяга, взема решения, греши, учи се. Обещанието чака своето време, докато се оформи човекът и царят, какъвто Бог иска да бъде.

Има сезон на пустинята. Пустинята разкрива зависимости, които изобилието може да скрие. Когато всичко върви добре, лесно е да мислим, че доверието ни е 100 процента в Бога. Когато обаче изчезне обичайната сигурност, става ясно колко голяма част от спокойствието ни се е превърнало в тревога. Пустинята не трябва автоматично да се тълкува като наказание. Самият Христос „беше отведен от Духа в пустинята“ (Матей 4:1). Следователно присъствието в пустинята не доказва отсъствието на Божието водителство.

Съществува и сезон на битки и вътрешни борби. Писанието категорично признава реалността на духовната борба. Ефесяни 6:12 говори именно за нея, а след това Павел описва Божието всеоръжие. Давид има периоди, в които буквално е преследван. Неемия строи стената, докато срещу него действат заплахи, присмех и опити за сплашване.

Има и сезон на скръб и загуба. В него особено ясно проличава слабостта на християнството, което знае само как да „надъхва". Човек е загубил близък, семейството му се разпада, мечта умира, здравето му се променя, служение приключва, настъпва предателство, а някой му казва да се усмихне, защото „радостта от Господа е вашата сила". Това е пример как един библейски цитат може да бъде използван по небиблейски начин.

В такъв сезон човек трябва да си позволи да скърби пред Бога. Да плачеш не означава духовен провал. Има рани, които не се лекуват с позитивни проповеди и изповядвания. Те се лекуват бавно, чрез време, присъствие, истина, молитва и хора, които умеят да седят до страдащия, без непременно да му обясняват защо всичко се е случило.

След това има един особено труден сезон: сезонът на Божието мълчание. Молиш се, но отговор не идва. Четеш, но текстът сякаш не говори както преди. Търсиш посока, а яснота няма. Небето изглежда тихо и ти се струва, че Бог не се вълнува от болката ти и не страда с теб.

Това състояние е познато на Писанието. „Боже мой, викам денем, но не отговаряш, и нощем, но нямам покой" (Псалм 22:2). Йов търси Бога и казва: „Ето, отивам напред, но Него Го няма; и назад, но не Го виждам" (Йов 23:8).

Тук обаче трябва да направим едно много важно разграничение: Божието мълчание не означава Божие отсъствие. Това, че не получаваме отговор, не значи, че Бог е престанал да бъде верен. Именно в тихите сезони вярващият се учи да живее според онова, което знае за Бога, когато не получава непрекъснато потвърждение чрез чувства и обстоятелства.

В такъв момент трябва да осъзнаем, че не е нужно да бъдем лицемерни и да имитираме духовност. Можеш да седнеш пред Бога и да Му кажеш: „Господи, нямам какво да Ти кажа. Не разбирам какво става в мен, но съм тук." Понякога това е по-истинска молитва от много красноречиви думи.

Има също сезон на вътрешна умора. Понякога вярващият няма нужда от конференции, семинари, проповеди, че да се „разпали“. Има нужда от почивка. Ние сме физически същества. Продължителното напрежение, липсата на сън, постоянната отговорност имат последствия. Да наречем всяка умора „духовно отстъпление“ означава да откажем да приемем начина, по който Бог ни е създал.

Има и сезон на лично поправление. Той трябва да бъде разграничен от пустинята и мълчанието, защото понякога проблемът наистина е в нас. Този сезон се разпознава по начина, по който Бог ни води към покаяние.

След поправлението идва сезонът на възстановяване. Той обикновено е по-бавен, отколкото бихме желали. Човек, който е паднал, често иска веднага да докаже, че отново е силен. Но възстановяването на доверие, характер и вътрешна устойчивост има свой собствен ритъм, защото Бог не бърза толкова, колкото нашето его.

Има и сезон на плодотворност и жътва. След години труд идва момент, когато започваме да виждаме резултатите. „Които сеят със сълзи, с радост ще пожънат" (Псалм 126:5). Това може да бъде служение, семейство, професионален път, възстановена връзка или човек, за когото сме се молили дълго.

Но има още един сезон, който според мен съвременното християнство разбира най-трудно: сухият сезон. Това не означава непременно, че сме в пустинята. Това е сезон, в който просто нищо особено не се случва. Няма чудеса, няма знамения. Отиваш на църква, вършиш работата си, грижиш се за семейството си, служиш, когато е нужно, и денят приключва. После идва следващият. Няма голямо пророчество, няма пробив, няма и свръхдуховна еуфория.

Именно този сезон е най-нежеланият за религиозните хора, които постоянно трябва да произвеждат събития. Затова всяка неделя трябва да бъде „необикновена", всяка конференция „съдбоносна", всяка година „година на пробив" и т.н.

По голямата част от живота на Исус беше такава преди неговото служение на 30 годишна възраст, за тях Евангелията мълчат. Но какво да е било освен Семейство, работа, обикновен живот. Нямаме записани чудеса от тези години. В този сезон трябва да разберем, че Бог работи и когато животът не изглежда чак толкова впечатляващ. Корените растат под земята и никой не ги вижда.

Характерът се изгражда, когато останеш верен на малките неща. Да станеш сутрин, да изпълниш задълженията си, да бъдеш честен, да се помолиш, макар да нямаш особено чувство, да отвориш Писанието, да простиш на някого, да се върнеш вечер при семейството си и на следващия ден отново да продължиш. Огромна част от християнския живот изглежда точно така.

И вероятно именно тук се проверява дали обичаме Бога, или обичаме преживяването около Бога.

Как тогава да разпознаем в кой сезон се намираме?Преди всичко не бива да поставяме диагноза според това, което чувстваме, или само защото днес ни е лош ден. Ако сме извършили грях, имаме нужда от покаяние. Ако е умора, ни е нужна почивка. Ако е скръб, имаме нужда от време за скърбене. Ако е чакане, ни трябва търпение. Ако е битка, трябват ни устойчивост и трезвост. Ако е мълчание, може би просто трябва да останем верни.

И точно тук зрелият пастир се различава от мотивационния говорител. Мотивационният говорител има приблизително една рецепта за всички: стани, повярвай, провъзгласи, действай, победи. Пастирът трябва да познава овцете достатъчно добре, за да разбира, че ранената овца няма нужда от същото отношение като заблудилата се, изтощената не се нуждае от същото като непокорната, а чакащият не бива да бъде третиран като бездействащ.

Може би затова образът от Псалм 23 е толкова точен. Пастирът не е Господ само на зелените пасбища. Той остава Пастир и в долината. Бог не е Бог само на жътвата. Той е Бог и на сеитбата, и на чакането, и на зимата, когато над земята почти нищо не се вижда.

И няма значение в кой сезон си днес. По-важното е, че Пастирът е винаги там, във всички твои сезони. Амин!