Какво ще се случи ако Божията истина за нас се сблъска с образа, който ние сме изграждали за себе си?!
Тази мисъл прозвуча толкова страшно в ума ми, че направо ме порази и отново ме хвърли в дълбок размисъл за срещата ми с Онзи, който най-добре ме познава. Тази мисъл само по себе си е страшна, защото през по-голямата част от живота си човек рядко вижда себе си такъв, какъвто действително е.
Ако Божията истина за нас се сблъска с образа, който сме изграждали за себе си, първото, което вероятно ще преживеем е вътрешен конфликт.
Ние живеем в собствения си образ , който сме изградили сами за себе си. От малки изграждаме образа за собствената си личност, имаме собствена история и преживявания, които често са напълно истински. Проблемът започва тогава, когато си зададеш въпроса кой съм аз? И Точно тук християнството е много по-безпощадно към нашите илюзии, които с времето сме си изградили за самите себе си.
Когато повярваме, често очакваме от Христос да бъде нашия снабдител, нашия възстановител- Онзи, който е дошъл да ни донесе благословение и нов живот. Да ни отвори нови врати, да ни помогне да постигнем мечтите си и да развием потенциала си.
Четейки обаче Евангелията и наблюдавайки реалния живот оставам с убеждението, че истинската срещата с Него много често започва с разрушаване на погрешната представа, която ние имаме за себе си.
Поглеждайки Петър виждаме един убеден човек в собствената си вярност. В притчата за бирника и слугата можем да видим как бирника е убеден в собствената си праведност. Фарисеят от своя страна е убеден в собственото си духовно превъзходство. А Савел е убеден, че служи ревностно на Бога, докато преследва Божиите хора. И да, сигурен съм, че всеки един от изброените има обяснение и оправдание за собствения си образ. И точно тогава идва Христос и всичко, което сме изградили за себе си изведнъж рухва.
Особено болезнен е примера със Савел. По пътя за Дамаск той не се среща с някакво ново богословско учение. Там той се среща с истината за себе си, която срива цялото му разбиране за собствения му живот.
„Савле, Савле,
защо Ме гониш?“
Колко страшен трябва да е бил
този въпрос към човека, който е убеден, че защитава Божията чест, а Бог му
казва: „Ти Ме преследваш“
Можете ли за миг да се поставите на неговото място, да почувствате какво точно е означавал този въпрос за неговата съвест?! Цялата ревност, която е имал за Бог, цялото му образование, цялата му увереност и всичките му религиозни аргументи внезапно се оказват неспособни да го защитят от истината за самия него. Савел не е бил безразличен към Бога. Тъкмо обратното. Бил е ревностен за Него и въпреки това е можел да бъде трагично заблуден относно себе си.
След тази среща той ослепява. Но в този детайл има нещо повече от физически акт. От онзи момент човекът, който е бил сигурен, че следва правилния път, трябва да бъде воден за ръка. Този, който е тръгнал към Дамаск с власт над други, влиза в града зависим от чужда помощ. Три дни не вижда, не яде и не пие. И преди да започне да проповядва Христос, Бог е трябвало да разрушен неговата увереност, че знае кой е Бог, че знае кои са Божиите врагове и къде е неговото място във всичко това.
И това е онази трудна част от Божията работа, за която рядко в църквите се говори с желание.
Искаме Бог да ни изцелява, но за да бъдем изцелени се предполага, че трябва да имаме дълбоки рани. Ако искаме да бъдем освободени, трябва да признаем от какво сме поробени. Ако искаме духовна зрялост, не бива да се крием от истината за себе си.
Затова и Давидовата молитва в псалмите „Изпитай ме, Боже“ си е направо „опасна.“ Давид всъщност предоставя на Бога правото да оспори собствената му представа за него самия. Колко от нас са готови да предоставят сърцето си за ревизия пред Бог и Той да погледне вътре в него?!
Ще позволим ли на Божията оценка за живота ни да получи по-голяма тежест от нашата собствена. Защото на практика Бог може да присъства в религиозния ми живот, но още да не съм Му позволил да бъде Господ над онази част от мен, която пазя от Неговия съд.
Тогава се сещам за кръста. Това е онзи момент от живота ми, който аз наричам капитулация пред образа, който съм изградил за себе си. Тогава се сриват и оправданията ни, зад които дълго сме се крили. Тогава, ще дойде и момента, в който ще спрем да се самозаблуждаваме относно истината за себе си. Защото човек, който никога не е признал истината за себе си, трудно разбира от какво точно е бил освободен или спасен.
И тогава може Бог истински да започне да ни употребява. Защото Бог не използва самоувереният, а съкрушеният, възстановеният, онзи, който познава и признава собствената си слабост.
Може би затова и някои от най-болезнените периоди в живота ни се оказват и най- важните. Защото изпитанието има изключителната способност да разрушава илюзиите ни. Защото точно тогава излиза онова, което спокойните години са позволявали да остане скрито.
Разрушаването на собствения ти образ може да ти се стори ужасно, но без него няма ново начало и новорождение. Няма нов живот без разпятие и унищожаване на собствения ни образ , който сме си изградили с години.
„Съразпнах се с Христос; и сега вече не аз живея, а Христос живее в мене.“
Галатяни 2:20
Невъзможно е да придобием Христовия образ, ако не позволим да се разруши нашия.
Трябва се изправим пред истината за себе си без страх, докато все още имаме време да я понесем и да се променим.
За да се изобрази Христос в мен, трябва постепенно да престана да защитавам онова в мен, което не прилича на Христос.
Давид завършва псалма с молба Бог да го изпита, защото вече е разбрал нещо фундаментално: Този, Който ще разкрие истината за него, е същият Бог, от Чието присъствие той не може да избяга и в Чиито ръце остава дори и да не се харесва
А може би и затова най дълбоката среща с Бога настъпва, когато престанем да Му обясняваме кои сме и Му позволим Той да ни покаже.
Comments