ВЪЗКРЕСЕНИЕТО
Възкресението не е само обикновен празник. То е преобръщане. То е земетръс в душата. То е моментът, в който Смъртта беше съкрушена не с меч, а с рани.
В свят, в който вече нищо не е свято, Възкресението е единственото, което още може да ни разтърси до сълзи, ако само имаме очи да го видим.
Но виждаме ли го?
Вместо вътрешно смирение – външни ритуали. Вместо Христос – заместващи идоли: традиция, култура, наследство, фолклор, семейни събирания, “добро настроение” и “да сме здрави”. Църквата не е място за среща с Възкръсналия, а сцена за обреди и снимки. А Разпятието – декорация. Мястото на смъртта на Бог е превърнато в дизайнерски мотив.
Никой не иска Кръста днес. И затова няма и Възкресение. Има имитация. Мимикрия. Празник без сила. Вяра без основа. Религия без Бог.
Но Възкресението не пита дали ти харесва.
То се е случило. Или си вътре – и се преобразяваш – или си отвън – и се заблуждаваш.
Възкресението е най-радикалният акт в историята на човечеството. Това не е просто чудо – това е нова реалност. Там, в празния гроб, се роди новият свят. Грехът изгуби властта си. Смъртта изгуби жилото си. Сатана изгуби престола си.
Затова днес нека не питаме дали сме боядисали яйцата, а дали сме позволили на Христос да боядиса сърцето ни в Червеното на Неговата кръв.
Нека не се хвалим какви успехи сме постигнали, какви материални блага сме придобили, а да проверим дали пламъкът на Вярата не е угаснал отдавна под пепелта на навика.
Нека не търсим празничната трапеза, ако не сме седнали на Трапезата на Живота – онази, където Хлябът е Неговото Тяло, а Чашата – Неговата Кръв.
Събуди се, Църкво! Стига с фалша. Стига с театъра. Възкресението е тук. Животът победи. Истината стана плът. Смъртта умря.
И ако това не ни промени – нищо няма да ни промени.
Ако това не ни разплаче – нищо няма да ни разчувства.
Ако това не ни доведе на колене – значи вече сме мъртви, макар още да дишаме.