Токсичен, петдесятно- харизматичен позитивизъм! Как повечето вярващи разбират насърчението?!

В определени петдесятно - харизматични среди толкова са свикнали да свързват вярата с победата, радостта, силата, изцелението и очакването за свръхестествената Божия намеса в живота ни, че понякога не знаят какво да правят с човек, който няма сили да говори за всички гореизброени позитивни преживявания.

Вместо първо да се опитат да разберат какво се случва в човека, те често бързат да слагат позитивни думи в устата му. Казват му: „Стегни се.“ „Трябва да вярваш.“ „Не говори така.“ „Не изповядвай поражение.“ „Бог има план.“ „Всичко ще бъде наред.“ „Радвай се в Господа.“ Всички тези думи и изрази само по себе са верни и в тях има истина, но ако бъдат казани без да сме вникнали и разбрали състоянието на човека, думи могат да бъдат употребени по начин, който вместо да  го излекуват, да го наранят.

Да, знам че ще кажете, че човек трябва да бъде насърчен, но насърчението не означава да принудим отчаяния човек веднага да започне отново да мисли и говори като силен вярващ без съмнение в сърцето си. Защото в този момент проблемът на отчаяния човек не е липсата на библейско знание и духовно звучащи думи, а че между онова, което той знае за Бога, и онова, което преживява е като непреодолима пропаст и той не знае как да я преодолее.

Да насърчиш някого не означава веднага да му дадеш отговор, а да умееш да съчувстваш на болката му по такъв начин, че дори и без да кажеш нищо самото ти присъствие да говори вместо теб. Той има нужда да му покажеш, че ти пука за него и си готов да носиш заедно с него тежестта на неговото страдание.

Напълно е възможно и половин час да му говориш позитивни думи и да цитираш най-положителни библейски стихове и въпреки това да не си докоснал истински сърцето му.

Този начин на насърчение в психологията се нарича „токсичен позитивизъм“, защото без да си разбрал вътрешната болка на страдащия, несъзнателно му вменяваш вина, че неговата вяра е слаба и недостатъчна. И точно тук идва и опасността от този токсичен  християнски позитивизъм, че чрез него се опитваме да избегнем реалността на изпитаната болка, като я заместим с положителни библейски стихове.  

Духовната зрялост на вярващия не се доказва чрез способността му да дава съвети на слабия, а чрез готовността му да понесе неговата слабост, без да му вменява вина за нея. Понякога на човек в беда няма нужда някой да му казва колко малка е вярата му. Нуждае се от някой, който да му помогне малкото, което е останало ве него, да не угасне.

Най-тежката последица от „токсичния позитивизъм“ настъпва тогава, когато към първоначалната болка на човека му прибавим и вина. Не стига това, че той вече страда, ами и ние допълнително го караме да се чувства виновен, затова че страда.

Така върху единия товар на страдащия, слагаме втори семер и си мислим, че сме свършили добра работа. Вместо църквата да му помогне да носи първия, тя несъзнателно му поставя втория. Следователно насърчението на отчаяния човек не трябва да започва с опит да променим настроението му. Целта не е от плачещ страдалец, след двадесет минути да го превърнем в супер духовен и усмихнат вярващ, а да му покажем, че не е сам в страданието, през което преминава и сам да намери Бог отвъд отчаянието.

В крайна сметка надеждата на вярващия не се гради върху способността му никога да не се разклаща. Писанията ни казват, че Петър се разклати, Илия се разклати, Давид се разклати, Йов се разклати, учениците се разпръснаха и т.н . Надеждата се гради върху характера на Бога, Който никога не изоставя човека в момента, когато той е стигнал дъното на собствените си сили.

И ако нашето „насърчение“ кара страдащия да се преструва, че е добре само за пред нас, значи е било напразно. Единственото, което сме постигнали, е да го накараме да крие болката си от нас при следващия ни разговор или посещение. Ако обаче след разговора с нас той все още плаче, но вече знае, че не е сам, че слабостта му не го е направила нежелан пред Бога и че има кой да извърви с него следващата част от пътя, тогава може би сме направили нещо много по близко до начина, по който Христос се отнася към пречупената тръстика и замъжделия фитил.