„Да възлюбиш Господа… и ближния си като себе си“ –
не просто заповед, а съдбовна диагноза на човешкото състояние. Тя диагностицира вътрешния
разрив между съществото на човека и неговото предназначение. Любовта е жизнено
важна за човека – но той не може да я реализира, защото е откъснат от
Източника ѝ (Бог) и затворен в себе си. Божията заповед ни поставя
пред истината, че без Божията благодат, човешката природа е неспособна на
истинска любов. Ако човек не може да обича, той не може да
живее пълноценно, нито с Бога, нито с хората, нито със себе си.
Любовта често е неконтролируема. Например много хора обичат само ако знаят,
че няма да бъдат наранени, което означава, че всъщност не обичат, а търгуват
с чувства си. Истинската обич не поставя условия за сигурност. Затова е
трудно да обичаш Бога, защото не можеш да Го контролираш, и още по-трудно да
обичаш ближния, защото нито можеш да го контролираш, нито можеш да го спреш да
те нарани.
Трудността на човека да спазва двете най-големи Божии заповеди – „да
възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си
ум“ и „да възлюбиш ближния си като себе си“ (Матей 22:37–39) –
произтича от една дълбока духовна и екзистенциална рана в човешката природа.
Тази трудност е вкоренена в неговата невъзможност, произтичаща от разрушената
му способност да обича правилно.
Любовта към Бога с цялото сърце и към ближния като към себе си е възможна
само за новородения (преобразения) човек и за този, който е познал истински
извора на съвършената любов - Бог. За неосъзнатия
и грешен човек тя е тежест, а не радост. За гордия – тя е унижение. За егоиста
– тя е заплаха. За религиозния човек любовта е норма, изискване, задължение,
а не естествено състояние на душата.
Как можеш да обичаш Онзи, Когото не виждаш,
ако не си се научил да Му вярваш? Как да Му вярваш, ако не си Го познал? Как да
Го познаеш, ако не си Го приел? И как да Го приемеш, ако твоето сърце е пълно
със себе си, с теб самия?
Проблемът не е, че Бог е дал трудна заповед.
Проблемът е, че човешкия ум не може да я схване, а сърцето му само по себе си
боледува. „Лукаво е сърцето повече от всичко и страшно болно; кой може
да го познае?“ (Еремия 17:9)
Да обичаш Бога означава да Го поставиш в центъра на своя живот. Но
центърът на съвременния човек е самият той. Целият свят е организиран около
идола наречен „аз“: моите права, моите чувства, моето пространство,
моите истини. И в този свят Бог отдавна е изместен от „Аза“. И не само
Той, ами и ближният.
Христос казва: „Да обичаш ближния си като себе
си“ – но как да обичаш другия, когато самият ти се презираш, страдаш,
живееш с вина, или се превъзнасяш над останалите?
Любовта към ближния е отражение на вътрешния ти
свят. На това, което си ти. Който ти не живееш в мир с Бога, ти нямаш
ресурса да обичаш. Ти или се състезаваш, или се сравняваш, или се страхуваш,
или се защитаваш. А страхът ти да не би някой да те унижи или подцени убива
любовта.
Любовта към Бога и ближния е не плод на човешко усилие, а плод на Духа
(Галатяни 5:22). Само Святият Дух може да произведе тази любов в нас. Не чрез
морално възпитание, а чрез съживяване на духа. Любовта не е дисциплина,
а естествен отговор на присъствието на Бога вътре в човека. „Ние
любим, защото Той пръв ни възлюби“ (1 Йоан 4:19).
Човек не може да обича Бога и ближния, докато не жертва
себе си и не възкръсне в Христос. Любовта не е въпрос на човешка воля, а на неговата идентичност. Не е само добродетел,
а и плод.
Пътят към нея започва, когато спреш да се опитваш да обичаш „по задължение“ и позволиш на Бога да вложи любовта Си в
теб.
Истинската любов винаги е жертвоготовност и
отдаване, но след грехопадението човек е склонен да търси себе си дори в
отношенията с другите. Дори когато обича, често това е обич, смесена с
очакване, с интерес, с желание за възвръщаемост. Човекът естествено се ражда с греховен
егоизъм, който го кара да мисли: „Какво ще получа аз?“ вместо „Какво ще
дам?“
Апостол Йоан казва: „Който не люби, не е познал
Бога, защото Бог е любов“ (1 Йоан 4:8). Любовта към ближния е невъзможна
без да познаеш Бога.
Светът около нас е построен на принципи, противоположни на Божия закон, съревнование,
гордост, доминиране. Това обаче е чуждо на човешкия разум. Любовта към ближния
изисква смирение, прошка, отказ от себе си, неща, които светската
култура често представя като слабост.
Без Божията благодат любовта към ближния изглежда неестествена
и дори невъзможна, особено когато ближният е враг или ни е наранил (Матей
5:44).
Единственото решение е преобразяване и ново
сърце,
„Ние любим, защото Той пръв ни възлюби“ (1 Йоан
4:19).
А любовта към ближния е естественият плод на тази
връзка – тя се ражда от присъствието на Духа, а не от нашата воля.