Защо не мога да избягам от себе си?

Изповед на един човек в капан без врата!

Напоследък една мисъл не ме напуска. Искам да избягам.

Всеки ден го усещам – онзи порив, див и неуправляем, който ме кара да търся изход, какъвто и да е. Понякога дори мисълта за смъртта  ми изглежда по-поносима от мисълта, че още един ден ще имам същото от вчера.

Искам да избягам от умореното си тяло

Искам да избягам от ума си, който не спира да крещи.
От спомените, които ме душат.
От болката на любимия ми човек, която не мога да облекча.
От света, който продължава да върви, сякаш моят живот не се разпада.
И най-много – искам да избягам от себе си.

 Но ето я жестоката истина:

От себе си не се бяга.

 Мога да сменя града. Мога да изключа телефона. Мога да затворя всички врати. Но когато всичко стихне, когато нощта легне върху мен като гроб, аз пак съм там. Със същите мисли. Със същите страхове. Със същите вина, дългове, болка. Аз съм като затворник, който е успял да избяга от всички стени – освен от тази, в която живее.

Тялото ми се движи в света, но душата ми се влачи – разкъсана, изтерзана, вкопчена в отчаяна надежда, която все повече прилича на илюзия.

 Аз съм в капан без врата. Това е най-точното описание на състоянието ми.

Капан, от който няма излизане.
Не защото няма изход, а защото вече нямам сили да го търся.
Не защото съм глупав или безволев, а защото години наред се борих  срещу системата, срещу несправедливостта, срещу болестта, срещу собствената си безпомощност и изгубих всичко, освен страданието.

Някои го наричат депресия. Други – духовна немощ
Аз го наричам тишина след много викове, които никой така и не чу.

Опитах всичко

Опитах да вярвам.
Опитах да съм силен.
Опитах да се усмихвам заради близките ми, да продължа заради тях.
Опитах да работя, да оцелея, да се моля, да не падна.

Но дойде денят, в който осъзнах, че Силата ми не е безкрайна. И не се срамувам от това. Срамът е в системата, която очаква от мен да съм машина. Срамът е в света и хората, които ме мерят не по стойността ми, а по това, което мога да платя. Срамът не е мой. Но болката – да.

Защо не мога да избягам от себе си? Защото съм единственият, който носи себе си  навсякъде. Защото каквото и да сменям било дрехи, градове, лица – вътре в мен е същият глас, същата рана, същото мълчание. А може би Бог точно там иска да ме срещне – не когато бягам, а когато се съкрушен.

Защото Онзи, Който направи душата ми, не я е създал, за да я изостави в бездната.
Но понякога трябва да спра да бягам, за да го чуя.

А когато спра да бягам ще открия, че единственият изход не е бил навън, а е бил навътре. Не мога да избягам от себе си. Затова ще плача. Ще пиша. Ще мълча. Ще викам
Защото нямам друг избор.

Аз тряба да остана тук. Без маска. Без сили. Но с мисълта, че не всичко е свършено. И че ако днес не мога да бягам, то поне мога да дишам.

А дишането е началото на живота. Защото спреш ли да дишаш, значи е късно за бягане от каквото и да било.