Далавераджийският дух или истинско помазание на избран преди сътворението?!

Църквата – това свято тяло, което трябваше да бъде дом на милост, истина, вяра, покаяние и любов – днес е обхваната от дух, който не е от Бога. Наричам го „далавераджийски дух“ – защото в нея вече не се търси святост, а сделка; не се търси лице Божие, а благословение и комфорт.

„Далавера“ – духовна диагноза на едно не истинско покаяло се поколение вярващи.

Думата „далавера“ има странна биография в българския език. Произхожда от турската “dalavere”, означаваща измамна сделка, измъкване с хитрост, търговия със скрит интерес. Но ако я оставим само като езиков факт, ще я подценим. В действителност тя е много повече от дума – тя е културен симптом, народопсихология, и, за съжаление, вече и църковен дух.

В България често казваме с намигване: „Той е голям далавераджия“ – не непременно с осъждане, а понякога дори със завист. Далаверата е начинът, по който човекът заобикаля нормата, преиначава морала, и намира печалба в обстоятелства, които изискват честност. Това не е просто търговия – това е търговия с ценности, замяна на святостта с лична изгода.

Но нека ви задам въпрос:
Когато духът на далаверата проникне в църквата, какво се случва?
– Светилището се превръща в разбойнически вертеп.
– Олтарът се превръща в място за сделки.
– Проповедите – в промоционални пакети за благословения за постигане на мечти и земен комфорт.
– Служителите – в търговски представители, надпревараващи се, кой да е по-добър и по-помазан.
– А Бог… Бог се превръща в инструмент за лична полза. Винаги когато ти потрябва да бъде на разположение.

Когато олтарът стане борса

Исус влезе в храма и намери там търговци (Йоан 2:14–16). Това бяха хора, които бяха „в храма“, но не бяха от храма. Те не бяха дошли да се покланят и да почетат Бога – те дойдоха да търгуват с Него.

Днес има същото явление – хора не търсещи Бога заради потъването си в грехове им и да търсят прошка и истинско покаяние, а търгувайки с Неговото име в полза на личните интереси.
Църкви се рекламират като „успешни бизнеси“ и „успешни програми“.
Проповедници се наричат мотиватори, ментори, духовни коучове – само не и слуги.
Молитвата се е превърнала в магическа формула за успех, а не в стенание на душата за от разкаяние.

Това вече не е поклонение – това е духовна далавера:
– „Ще ти дам време, Господи, ако Ти ми върнеш двукратно.“
– „Ще ти послужа, ако ми осигуриш позиция.“
– „Ще те хваля, ако ме издигнеш.“

Но Бог не прави сделки. Бог не купува и не се продава благословения срещу твоите дела или заслуги. Защото Той търси покаяни сърца, а не успешни мениджъри.

Знаете ли?! Повечето хора искат и търсят дарбите на Духа, не защото копнеят за служат със сърце на другите, а за да станат известни и да продават изцеления и благословения

Симон виждаше чудесата и поиска да ги купи (Деяния 8:18–20). „А Симон, като видя, че чрез ръкополагане от апостолските ръце се дава Дух Свети, предложи им пари,
 и рече: дайте и на мене тая власт, та на когото положа ръце, да приема Дух Свети.
Но Петър му рече: парите ти нека загинат заедно с тебе, задето си помислил, че Божият дар се получава за пари“.
Неговата логика беше проста: Ако е ценно – то сигурно се продава.

Не е ли това и логиката на днешната „помазана църковна индустрия“? Защото някои вече са я превърнали в индустрия
– Организиране на „пророчески конференции“ с билети за вход
– Продажба на „духовни семинари“ за освобождение
– Реклама на пастори като духовни „звезди“

Помазанието е станало продукт, с който умели хитреци и добри търговци умело боравят с него за личните си ползи, но не и да зи изпълнение на божията воля
Но Петър каза на Симон:
„Пари и дар – да погинат заедно, защото сърцето ти не е право пред Бога.“

Проповядва ли се пълното Евангелие – Христос разпнат и възкръснал?

„А аз, братя, когато дойдох при вас... не възвестявах Божието свидетелство с превъзходство на слово или мъдрост. Защото бях решил да не зная между вас нищо друго, освен Исус Христос и то Разпнатия.“
(1 Коринтяни 2:1-2)

Истинският проповедник не поставя себе си в центъра. Не те учи как да търгуваш с Бога, а те води към смирение и страхопочитание към Бога. Водите към поклонение и истинско разкаяние.
Центърът му е Кръстът – Христос, Божият Син, Който умря за грешниците и възкръсна.

Ако някой проповядва, успех, психологически трикове или „мотивационен позитивизъм“, но не издига Голгота – не е от Бога.

Истинската проповед изобличава грях, не го оправдава.
Тя кара сърцето да се разтресе, очите да се насълзят, волята да се прекърши пред Бога.
Проповед, която никога не обижда плътта, не е проповед на Духа.
Божието слово е „по-остро от всеки меч остър и от двете страни“ (Евреи 4:12) – то не гали, а пронизва.

А който пророкува, говори на хората за назидание, увещание и утеха.“
(1 Коринтяни 14:3)

Словото не е монотонен религиозен монолог.
Истинският проповедник е вестител, не коментатор.
Той не просто предава информация – той носи откровение.
Той вижда сърцето на Бог и говори със сълзи, със сила, с истина.

Истинското слово ражда плод на покаяние, вярност, любов, чистота, страх Божий.
Ако след проповедта хората са само развълнувани, но не са променени,

Има проповедници, които са станали търговци на Божия глас,
има „хваления“, които са концерти,
има „служения“, които са бизнеси,

Но Бог има остатък.
Има гласове в пустинята.
Има мъже и жени, които не са преклонили коляно пред мамона

Църквата днес се бори с объркана идентичност.
Някои се опитват да са модерни. Други – влиятелни. Трети – просто оцеляват.
Ала Павел започва писмото си до Ефесяните с едно друго видение:
„До светиите и верните в Христа Исуса…“

Това слово е За онези, които знаят, че не са продукт на религиозна индустрия, а притежание на самия Бог.

„Както ни е избрал в Него преди създанието на света, за да бъдем свети и без недостатък пред Него в любов“ (ст.4), „Като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исуса Христа…“ (ст.5)

Това не е юридическо осиновяване.
Това е вписване в сърцето на Бога и в Божествения Му род.
Ти не си просто член на събрание – ти си СИН.
С дял в славата. С достъп до престола.
С печат, който адът разпознава, но не може да подправи.

„…бяхте запечатани с обещания Свети Дух…“ (ст.13)

Това не е емоция, Духът не е опция за „по-духовните“.
Той е залог на Небето, че ти принадлежиш.
И ако Святият Дух не те владее – някой друг ще го направи.

И дойде денят, в който разбрах , че съм запечатан „Запечатах те.
Преди още да кажеш „Обичам Те“.
Преди да направиш добро.
Преди да паднеш.
Преди да се отречеш.
Преди да си Мой – ти вече беше мой.“

И когато разбереш тази истина ще бъдеш възкресен, защото

Това ще Убие егото ти.
Ще Погребе гордостта Ти.
Ще Изтрие нуждата да бъдеш харесван.
Да бъдеш велик.
Да бъдеш пастор, проповедник, духовен водач.

И ще те възкреси като син.. Просто Негов.

Няма по-велика чест: да имаш достъп до Сърцето на Бога.
Не само до милостта Му, не само до дара Му — а до волята Му.

Когато хората около теб се борят за позиции, за сцени, за лайкове,
ти имаш право да бъдеш в тишината,
в присъствието на Този, Който те е обикнал преди да направиш дори една крачка към Него.

Оставаш верен… или продаваш избора си за чиния леща?

Това е изборът.
Като на Исав — избра топлината на момента, вместо завета на вечността.

„Продаде първородството си…“ (Битие 25:33)
А после – плака. Но беше късно.
„И поиска го с плач, но не намери място за покаяние“ (Евреи 12:17)

Избран ли си – стой! Не търгувай с това!

Бог не те избра, за да Му служиш, ако всичко върви добре.
Избра те – за да Му принадлежиш, дори когато всичко около теб изгаря.
Да си Негов, когато си незабелязан.
Да Му останеш верен, дори когато всички се оттеглят.

„И вие искате ли да си отидете?“ – попита Исус.
А Петър отговори: „При кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот…“ (Йоан 6:67–68)

И тъй – какво избираш?

Да останеш верен, защото си избран преди всичко,
или да се превърнеш в духовен далавераджия,
продавайки Божието за зрънца човешка почест? 

Аз избирам да остана верен.
Не защото мога. А защото не мога да забравя Кой ме избра.
Не защото съм силен. А защото съм белязан.
Не защото съм достоен. А защото бях обичан още преди да мога да отговоря.

А ти?