СЪРЦЕТО НА ОТЕЦ, КОГАТО СИНЪТ БЕШЕ РАЗПНАТ

Когато се говори за Кръста, всички гледат към Христос. Към Неговото страдание, към Неговата кръв, към Неговия вик. Но малцина спират, за да попитат: какво преживяваше Бог Отец в този миг? Какво чувстваше Всемогъщият, Когато Го видя разпънат? Как звучи във вечността виковете на Единородния, когато се обърна и не намери очите на Отца? "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" – това не беше само човешка болка. Това беше бездна, разтворена между две Лица на Божеството – между Обичащия и Умиращия. В този миг се пръсна не само сърцето на Сина, а и сърцето на Отца.

Там, на Голгота, не само Синът беше разпнат. Беше разпнато и Божието сърце.

Кръстът не е просто събитие в историята. Той е рана в Божието сърце. Кръстът е жертвения Олтар, на който Бог сам сложи собствената си плът

Кой е Бог, Който дава Сина Си?

Кой Баща поглежда към невинен Син – свят, чист, съвършен –
и решава да Го изпрати сред вълци, сред плюнки, сред камшици?
Не защото Синът е виновен – а защото ние сме.
И не защото Той няма сила да откаже – а защото любовта Му не може да отмине вината без жертва.

Бог е Всемогъщ.
Но в този момент Той не упражни Своята сила –
а отвори Себе Си за болката.
Не защото беше принуден. А защото ни възлюби до край (Йоан 13:1).

Решението на Отца да даде Сина е най-съкрушителното решение във вечността.
Синът не бе даден на смърт с лекота. Това бе избор на любов, който струваше всичко.

Бог не пощади Сина Си. Защото искаше да пощади теб.

Когато Синът тръгна към Кръста, може би си мислиш, че Бог Отец стоеше далеч, като безучастен наблюдател. Мислиш че безучастно го е гледал от Високо?  Мислиш си, че го остави сам  в онзи момент, в който е трябвало да носи тежкия дървен кръст?!. Ом не! Нак Ти кажа, Бог слезе до Него и Го следваше. Във всяка стъпка. Във всяко колебание. Във всяко отпаднало дихание. Сърцето на Отца туптеше в гърдите на Сина, защото двамата бяха едно, от вечността. Но в онзи момент – единството трябваше да се разкъса. Не защото любовта беше отслабнала, а защото планът на изкуплението го изискваше. Изкуплението не беше театър. То не беше символ. То беше съзнателно, умишлено, пълно потапяне на Бога в болката. И болката не започна на Кръста. Тя започна в Сърцето на Отца, когато още в предвечността реши да пожертва Себе Си в Сина.

Бог знаеше всеки удар, преди да бъде нанесен. Знаеше всяка рана, преди да бъде отворена. Той знаеше състава на слюнката, с която ще го оплюят. Знаеше броя на бодлите по венец, който ще се впие в челото Му. Знаеше металния състав на гвоздеите, с които ще приковат плътта Му. Знаеше трептенията на въздуха, когато Той ще извика. Знаеше точния миг, в който сърцето на Сина ще спре. И въпреки всичко, не спря нищо. Не защото не можеше. А защото любовта Му към този свят, който Го мразеше, беше по-голяма от ужаса, който Сам си позволи да изживее.

Сърцето на Отца не е от камък. Не е от светлина. Не е от вечност, която не чувства. Сърцето на Отца е живо, чувствително, ранимо, вечно обичащо. И то понесе онова, което нито един човек, нито един ангел, нито едно творение никога не е носило – пълната, съзнателна, доброволна болка от това да оставиш Сина си в ръцете на омразата, на греха, на човешката подигравка, и да не се намесиш, за да спасиш палачите.

Бог не просто гледаше Кръста. Той го преживяваше. Той участваше. Кръстът не беше само страдание на Сина – беше и съкрушение на Отца. Защото всеки удар по плътта на Христос беше удар в най-дълбокото на Божията същност. Всеки бич по гърба на Месията беше разпятие върху Лоното на Троицата. Всеки крясък "Разпни Го!" беше острие в сърцето на Създателя, което Той не отклони, а прие.

Сърцето на Отца се разкъсваше. Не в гняв. А в мълчалива, дълбока, съвършена любов. Това не беше стоическа търпимост. Това не беше небесен план от дистанция. Това беше Баща, който вижда как собственото Му Дете се задавя в кръв, удушава се в страдание, потъва в отхвърляне, и въпреки всичко – не го спасява. Защото знае, че само така ще може да спаси другите. Нас. Враговете. Разпинателите. Лицемерите. Блудниците. Слепите. Гордите. Убийците. Всички.

Сърцето на Отца не извика. Не защото нямаше какво да каже, а защото всяка Негова дума би разрушила плана. Самият Му глас би могъл да събуди ангелските армии. Но Той избра да мълчи. За да говори Кръстът. За да говори Кръвта. За да говори Самият Син, Който със своята тишина изговори най-висшата проповед в историята на човечеството.

Симон Киринеецът – когато Бог търсеше ръце

Синът вървеше към Голгота. Изтощен, разкъсан, покрит със съсирена кръв и пръст.
Раните от бичовете се отваряха при всяка крачка. Кръстът – груб, тежък, мокър от собствената Му кръв. И Той падаше. Три пъти. Падаше не защото се отказваше, а защото човешката плът не издържа на теглото на Божествения план.

И тогава… изведнъж – войник сочи към един човек. Незабележим, чужденец, от Кириня.
Не ученик, не роднина, не апостол. Не пратеник. Просто човек от тълпата.
Но Бог Отец – Който не се намеси, когато бичуваха Сина Му, Който замълча при венеца от тръни, Който не изпрати ангели в Гетсимания – решава в този единствен момент да прати човек.

Не за да спаси. Не за да спре Кръста.
А за да помогне да бъде понесен.

Симон Киринеецът не беше случаен.
Той беше първият, който участва физически в болката на Сина,
и първият, който сподели товара на Божията воля.

В него Бог показа, че дори когато Синът Му умира, не е напълно Сам.
Че в човешкото море на безразличие, насмешка и омраза, има един, един-единствен, който за малко ще бъде Носещият.

И не Симон избра това. Избра го Небето.
Отецът, Който не можеше да се намеси директно, се протегна през Симон.
Сложи кръста на раменете на чужденец – защото не искаше Синът Му да бъде напълно съкрушен преди времето.

Симон е не просто носител на дърво. Той е образ на всяка душа, която е повикана да влезе в страданието Христово,
да се доближи не до славата Му, а до болката Му.

Симон не беше доброволец. Но беше избран.
Не разбираше, но беше призован.
Не искаше, но стана първият християнин, който физически носи онова, което светът ненавижда – Кръста.

И чрез него Бог прошепна на Сина Си:
"Не си Сам, Мой Сине. Един от тях понесе товара Ти. Една плът, създадена от Мен, за кратко Те облекчи. Аз все още съм тук – в сянката, в мълчанието, в човека, който носи Кръста Ти с Теб."

Симон Киринеецът е Бащината ръка – през ръцете на един обикновен човек.
Единственото докосване, позволено от Отца преди разпятието.
И то не беше за да отмени Кръста.
А за да каже:
„Синко, виж – има човек.
Някой понесе с Теб.
И от тук нататък – ще има още.
Светии. Мъченици. Вярващи. Обичащи.
Няма да си Сам.
Аз все още Съм с Теб.“

Бог не го попита. Бог го взе. Както ще вземе Савел. Както ще повика Петър. Както ще повика теб.

Симон – непознат, обикновен, външен – става носител на Кръста,
защото Бог винаги ползва неочакваното, за да извърши неизбежното.

 И когато Синът произнесе последния Си дъх, сърцето на Отца не се възрадва. То не каза: „успяхме“. То се сви. Изгоря. Замлъкна. Защото не само Човекът Исус умря. Умря и радостта на Отца. Умря Неговата връзка. Умря Неговият Образ в света. И Отец трябваше да го остави да слезе в гроба. Да премине през смъртта. Да усети пълната тежест на разделението. И чак тогава – след мълчанието на съботата – да Му даде властта да възкръсне.

Какво изпитваше в този миг?

Всичко. Всичко, което ние никога няма да разберем.
Болката от подигравката. От крясъка на тълпата.
От кървящите длани. От свитите устни. От самотния дъх.

Но най-много – от това, че Го наричат лъжец.
Че не разпознават в разпнатия Агнец – Неговото съвършено изражение.
Че хулят не само Сина,
а цялото Му Отческо сърце, приковават го и го подиграват.

Това е Божието сърце. Не философия. Не образ. Не религиозно понятие. Това е реалността на Един Баща, Който пожертва най-скъпото, което има, не защото ние заслужавахме, а защото Той избра да ни обича така – със счупено сърце и прободен Син.