Когато Христос липсва в християнина: размисъл за болката, лицемерието и пропуснатите съдби

Колко често сте срещали хора, които се наричат християни, но в чието поведение, дух и думи Христос така и не присъства? Външно носят ореола на вярващи — с правилния език, с подходящото поведение в църква, дори с „духовни“ титли. Но когато се доближиш до тях с открито сърце и очакване за братска любов, вместо прегръдка получаваш шамар. Вместо благословение – осъждане. Вместо разбиране – високомерно мълчание. И онзи шамар боли не защото е физически, а защото идва от онзи, когото си смятал за брат, за сестра, за споделящ вярата.

Така мнозина рухват. Мнозина избират да останат у дома в неделя, да заменят богослужението с кафе и тишина. Не защото не обичат Бога, а защото не издържат повече на фалша на „божиите хора“. Болката от разминаването между очаквания и реалност става прекалено тежка. Християнството, призвано да бъде общност на любовта, често се превръща в сцена на неразбирателство, завист, гордост и пренебрежение.

Причината? Много от тези хора не са преживели истинската Христова любов. Те не са преминали през кръста. Не са се съкрушили. Не са се покаяли. Знаят Евангелието, но не са били разбити от него. Затова не могат да обичат с Божията любов. Затова пренебрегват думите на нашия Господ:
„Да възлюбиш ближния си като себе си“ (Матей 22:39).
А Църквата – тя, която би трябвало да излъчва тази любов – на места е загубила аромата на Христос. И вместо дом на милост, се е превърнала в сцена за самовъзвеличаване.

Не е тайна, че в немалко общности и деноминации „пастири“ и „лидери“ със съмнителен характер и липса на елементарна грамотност са заели позициите си не чрез Божието призоваване, а чрез манипулации, удобни връзки и амбиции. Наричат себе си „богоизбрани“, а всъщност използват Бог като параван за власт, влияние и контрол. За тях Църквата не е тяло Христово, а трибуна за изява и арена за надмощие.

А ние – вярващите – мълчим. Страхуваме се да кажем истината. Привикнали сме на покорство, на „смирение“ в изопачения му смисъл. А истината, която е Христос Самият, кротко стои на прага и чака да бъде пусната вътре.

И какво се случва с будните, мислещите, интелигентните? Те търпят. Преглъщат. Самоизяждат се вътрешно, защото не смеят да се противопоставят. А когато го направят, често са заклеймени като бунтовници, еретици, врагове на „реда“. В една система, в която най-големият грях е да мислиш самостоятелно, Христовият ум е престъпление.

Някои напускат. Лутат се от църква в църква, от деноминация в деноминация, търсейки място, където Христос наистина живее. Но често – накрая – светът ги поглъща. А църковните водачи, тези „богоизбрани“, дори не забелязват отсъствието им. Или просто ги наричат „отпаднали“.

Вярващият ум, който задава въпроси, винаги е заплаха за тирана. Умният брат или сестра не е лесен за манипулация. А за някои пастири това е непоносимо – защото виждат в такива личности не съработници, а съперници за „престола“.

Да, утешаваме се с това, че Бог е справедлив. Че Той ще въздаде. Но когато възмездието се бави, отчаянието става отрова за душата. Затова ви разказвам тази история – истинска, трагична и поучителна:

Един мисионер, призован да служи в Китай, положил усилия да основе църква и да обучава лидери. Един ден при него започнало да идва 12-годишно момче, привлечено от думите за вечен живот. Сърцето на това дете било отворено, жадно, чисто. Искало да говори с мисионера, да му зададе въпроси, да търси Бога. Но мисионерът — зает, амбициозен, фокусиран върху „по-важните“ неща — не намерил време за него. Счел, че е още млад. И го подминал. Момчето изчезнало. И никой не забелязал.

Години по-късно това дете станало лидер на Китай. Един от най-влиятелните в историята. Казвал се МАО ДЗЕ ДУН.

Представете си — какво би било, ако този мисионер бе видял не дете, а душа? Ако бе чул гласа на Бога, вместо да следва собствения си план? Може би съдбата на Китай, съдбата на милиарди щеше да е различна.

Колко малки пропуски днес се оказват фатални утре. Колко хора, пренебрегнати в слабостта си, никога не се връщат повече. Истинските Божии хора винаги чуват гласа на Господа – заради това техните мисии са успешни. А ние? Готови ли сме да бъдем такива? Или ще продължим да бъдем просто „религиозни функционери“, опериращи със свят език, но със затворено сърце?

В този свят ще има мнозина, които ще ви наранят. Ще има и такива, които ще поставят егото си и комфорта си над Божията истина. Но всеки от нас трябва да направи своя избор: ще бъдем ли пионки в играта на религиозното лицемерие или ще станем глас на Истината?

Истината, която не е идея, а Личност. Името ѝ е Исус Христос.


Коментари

Популярни публикации от този блог

ПЪТЕКИТЕ НА МОЯТА ДУША

ЙЕШУА - НАЙ-ОНЕПРАВДАНИЯ В ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ - ИСТИНАТА ОБВИНЕНА В ГРЯХ И ОСЪДЕНА

МОЖЕМ ЛИ ДА СЛУЖИМ НА БОГА И ВЪПРЕКИ ВСИЧКО ДА НЕ НИ ПОЗНАВА, А НИЕ ДОРИ ДА НЕ ПОДОЗИРАМЕ, ЧЕ СМЕ ОТХВЪРЛЕНИ?!